— Милорд… лорд Валънтайн… — Старецът гледаше страдалчески нагоре. — Спасете ни, лорд Валънтайн! Машините… те спряха машините…
— Можеш ли да отвориш вратата?
— Да, милорд. Пунктът за управление е в този пасаж. Но те завзеха избите… войниците му се разпореждат, изгониха ме… каква ли пакост вършат там вътре, милорд? Какво ще стане с всички нас?
Валънтайн вдигна треперещия стар гхайрог на крака.
— Отвори вратата — каза той.
— Добре, милорд. Само за момент…
По-скоро цяла вечност, мислеше си Валънтайн. Но се чу шум на страховита подземна машина и постепенно здравата дървена преграда със скърцане и пъшкане започна да се отмества настрана.
Валънтайн искаше пръв да се стрелне през отвора, но Елидат го улови грубо за ръката и го дръпна назад. Валънтайн плесна задържащата го ръка, като че тя беше някаква досадна гадина, някакъв дхиим от джунглата. Ала Елидат го държеше здраво.
— Недейте, милорд — каза той твърдо.
— Пусни ме, Елидат.
— Няма да ви пусна да влезете, Валънтайн, ако ще това да струва главата ми. Дръпнете се настрана.
— Елидат!
Валънтайн погледна към Ерманар. Но не намери там никаква подкрепа.
— Върхът замръзва, милорд, а вие ни бавите — каза Ерманар.
— Аз няма да допусна…
— Дръпнете се! — изкомандува Елидат.
— Аз съм коронал, Елидат.
— Аз пък отговарям за вашата безопасност. Вие можете да ръководите нападението отвън, милорд. Но вътре има неприятелски войници, отчаяни хора, които бранят последната твърдина на властта, все още държана от узурпатора. Съзре ли ви някой снайперист с остро зрение, цялата ни борба ще пропадне. Ще се отдръпнете ли, Валънтайн, или да извърша предателство спрямо вашето тяло, като ви изблъскам?
Ядосан, Валънтайн отстъпи и гледаше с яд и безсилие как Елидат и отряд отбрани воини се промъкнаха покрай него и влязоха във вътрешното помещение. Почти веднага отвътре се разнесе шум на борба; Валънтайн чуваше викове, изстрели на енергомети, писъци, стенания. Макар и пазен от бдителните хора на Ерманар, десетина пъти той понечи да се отскубне от тях и да влезе сам в избата, но все се сдържаше. После дойде пратеник на Елидат да съобщи, че непосредствената съпротива е сломена, че проникват по-надълбоко, че има барикади, клопки, групички неприятелски войници на всеки няколкостотин ярда. Валънтайн стисна пестници. Това беше просто отчайващо — да си толкова свят, че да не можеш да рискуваш кожата си, да стоиш в едно преддверие, докато войната за връщането ти на трона бушува навред около теб. Реши да влезе, пък нека Елидат вика колкото си ще.
— Милорд! — От другата посока дотича запъхтян вестоносец.
Валънтайн се поколеба пред входа на избата.
— Какво има? — тросна се той.
— Милорд, праща ме херцог Насимонт. Открихме Доминин Барджазид барикадиран в Киникеновата обсерватория. Моли ви да дойдете бързо да ръководите залавянето му.
Валънтайн кимна. Така беше по-добре, отколкото да стои бездеен тук. Обърна се към един адютант:
— Предайте на Елидат, че се качвам обратно горе. Той има пълна власт да се добере до климатичните машини както може.
Но Валънтайн бе изминал съвсем късо разстояние по коридорите, когато дойде един адютант на Горзвал да съобщи, че според сведенията узурпаторът се намирал в Пиниторския двор. А няколко минути по-късно се получи вест от Лизамон Хълтин, че го преследвала бързо по един спираловиден коридор, водещ за отразяващия басейн на лорд Симинейв.
В главната алея Валънтайн намери Делиамбър, който следеше действието с дълбоко увлечение. След като предаде на вруна противоречивите сведения, попита:
— Възможно ли е да се намира на трите места едновременно?
— По всяка вероятност на нито едно — отговори магьосникът. — Освен ако няма трима като него. В което се съмнявам, макар че усещам мрачното му и силно присъствие на това място.
— В някой определен сектор ли?
— Трудно е да се каже. Вашият враг е толкова жизнеспособен, че се излъчва от всеки камък на Замъка, и отраженията ме объркват. Но мисля, че няма да се обърквам още дълго време.
— Лорд Валънтайн!
Беше нов вестоносец — и то с познато лице, с дебели рунтави сключени вежди, изпъкнала брадичка, приятна самоуверена усмивка. Още една частица от изчезналото минало се връщаше на мястото си, защото този човек беше Тунигорн, вторият най-близък приятел от детството на Валънтайн, сега един от високопоставените министри на кралството, който гледаше непознатия пред себе си със светнали проницателни очи, сякаш се мъчеше да открие Валънтайн под чуждия облик. С него беше Шанамир.