— Отворихме три врати по този начин и сега Слийт прониква през четвъртата — каза Карабела. — Още малко…
Слийт измъкна главата си и се огледа, прашен, мръсен, страшно доволен от себе си.
— Отворена е, милорд.
— Браво!
— Ще влезем и ще го пипнем — изръмжа Залзан Кавол. — На три парчета ли го искате или на пет, милорд?
— Не — каза Валънтайн. — Аз ще вляза. Сам.
— Вие ли, милорд? — запита Залзан Кавол, сякаш не вярваше на ушите си.
— Сам? — възкликна Карабела.
С възмутен вид Слийт извика:
— Милорд, забранявам ви… — но се спря, сконфузен от светотатствените си думи.
— Не бойте се за мен — отвърна кротко Валънтайн. — Аз трябва да свърша това сам, без чужда помощ. Слийт, дръпни се настрана. Залзан Кавол… Карабела… отстъпете. Заповядвам ви да не влизате, докато не ви повикам.
Те се спогледаха смутено. Карабела понечи да каже нещо, но се запъна, затвори уста. Белегът на Слийт пулсираше и пламтеше. Залзан Кавол издаваше странни боботещи звуци и размахваше безпомощно четирите си ръце.
Валънтайн отвори вратата и мина през нея.
Намираше се в някакъв вестибюл, може би кухненски коридор, място, което един коронал не би познавал. Прекоси го предпазливо и се озова в зала с разкошни брокати, която след кратко колебание разпозна — това беше съблекалнята; отвъд нея се намираше Декеретовият параклис, а той извеждаше в съдебната зала на лорд Престимион, величествено сводесто помещение с блестящи прозорци от матирано стъкло и великолепни полилеи, изработени от най-изкусните нимойски занаятчии. А по-нататък беше тронната зала, където над всичко се извисяваше ненадминато грандиозният трон на Конфалюм. Някъде в това крило Валънтайн щеше да намери Доминин Барджазид.
Влезе в съблекалнята. Тя пустееше и изглеждаше като че никой не я бе използвал от месеци. На каменния сводест вход на Декеретовия параклис нямаше завеса: Валънтайн надникна в него, не видя там никого и продължи през късия извит коридор, украсен с бляскави мозаични орнаменти в зелено и златно, който водеше до съдебната зала.
Пое дълбоко дъх, сложи ръце на вратата на съдебната зала и я отвори рязко.
Отначало помисли, че това огромно помещение също е пусто. Само един от големите полилеи в другия край беше запален, хвърляйки мъждиво сияние. Валънтайн погледна наляво и надясно, по редиците полирани дървени скамейки, покрай нишите със спуснати завеси, в които бе разрешено да се крият херцози и принцове докато ги съдят, към високия трон на коронала… И видя една фигура в императорски одежди, застанала в сенките до заседателната маса под високия трон.
15
От всички необикновени преживявания през време на изгнанието му това беше най-необикновеното: да стои на по-малко от сто крачки от човека, който носеше някогашния му образ. Два пъти досега Валънтайн бе виждал мнимия коронал — през оня празничен ден в Пидруид — и се бе чувствал омърсен и обезсилен, когато го гледаше, без сам да знае защо. Но това беше преди да възстанови паметта си. Сега в полумрака съзря висок, як мъж с жестоки очи и черна брада, някогашния лорд Валънтайн, с царствено държане, а не свит, бръщолевещ или ужасен, който го гледаше студено, спокойно, заплашително. „Такъв ли съм изглеждал аз? — запита се Валънтайн. — Толкова мрачен, толкова леден, толкова отблъскващ?“ Предположи, че през всички тия месеци, докато Доминин Барджазид е притежавал неговото тяло, черната душа на узурпатора е прозряла през лицето и променила чертите на коронала така, че са придобили това ужасно, противно изражение. Валънтайн бе свикнал с приветливото си, слънчево ново лице и сега, гледайки това, което бе притежавал толкова години, никак не му се искаше да го има отново.
Доминин Барджазид заговори.
— Красив съм те направил, нали?
— А себе си — не толкова — отвърна Валънтайн сърдечно. — Защо се мръщиш, Доминин? Това лице беше по-известно с усмивката си.
— Ти се усмихваше прекалено много, Валънтайн. Беше прекалено непринуден, прекалено мек, прекалено добродушен, за да управляваш.
— Такъв ли ме виждаше?
— И аз, и много други. Чувам, че напоследък си станал скитащ жонгльор.
Валънтайн кимна.
— Все трябваше да се заловя с някаква работа, след като ти ми отне предишната. Жонглирането ми допадна.
— Не ще и дума — рече Барджазид. Гласът му кънтеше в дългата пуста зала. — Ти винаги си умеел най-добре да забавляваш другите. Приканвам те да се заловиш пак с жонглирането, Валънтайн. Печатите на властта са мои.