— Боя се, че е така, милорд.
Валънтайн се бе вторачил в пространството.
— Сега много неща се изясняват. И много други се объркват.
— Милорд — обади се Слийт, — трябва да ги издирим и да ги унищожим навсякъде, където се крият сред нас, и да затворим останалите в Пиурифейн, където не ще могат да ни пакостят!
— Спокойно, приятелю — рече Валънтайн. — Омразата ти към метаморфите е още жива, а?
— И с основание!
— Да, може и така да е. Е, ще ги издирим и няма да допуснем скрити метаморфи да се представят за понтифекс или Господарка или дори пазач на оборите. Но мисля, че трябва също да подадем ръка на тези хора и ако можем, да излекуваме озлоблението им, иначе Маджипур ще бъде хвърлен в безконечна война. — Той стана, закопча пелерината си и вдигна високо ръце. — Приятели, предстои ни работа, и то, боя се, немалка. Но най-напред трябва да отпразнуваме! Слийт, назначавам те за ръководител на тържеството по случай връщането ми на трона, да подготвиш пиршеството, да уредиш развлеченията и да поканиш гостите. Нека из цял Маджипур се разчуе, че всичко е добре или почти добре, и Валънтайн е пак на трона си!
17
Конфалюмовата тронна зала беше най-голямото и най-внушително помещение на Замъка, с лъскави позлатени греди, разкошни гоблени и под от гладко гурново дърво от кхинторските върхове, блестяща и величествена зала, в която ставаха най-важните имперски церемонии. Но в Конфалюмовата тронна зала рядко се устройваха такива зрелища.
Високо на големия трон с многобройни стъпала седеше лорд Валънтайн короналът, а на друг трон от лявата му страна, почти толкова висок, седеше Господарката, неговата майка, сияеща в бялата си рокля, и от дясната му страна, на трон със същата височина, както тоя на Господарката, беше Хорнкаст, висшият говорител на понтифекса, защото Тиеверас бе изказал съжаленията си и пратил Хорнкаст на своето място. А пред тях се бяха наредили, почти изпълвайки помещението, херцозите, принцовете и рицарите на кралството — такова сборище, струпано на едно място, не бе виждано от времето на самия лорд Конфалюм — сановници, дошли от далечния Зимроел, от Пидруид, Тиломон и Нарабал, и Гхайрогският херцог от Дюлорн, и големци от Пилиплок, Ни-моя и петдесет други зимроелски града, и още сто от Алханроел, без да се броят петдесетте край замъка Връхни. Но сред това множество имаше не само херцози и принцове, а и по-прости хора — Горзвал, скандарът с дървената ръка, и Кордеин, кърпачката на платната му, и Панделон, дърводелката му, и Виноркис, хджортът, търгуващ с хайгусови кожи, и Хисун, момчето от Лабиринта, и Тизана, старата съногадателка от Фолкинкип, и много, много други с не толкова висок ранг, които стояха сред тези благородници със светнали от благоговение лица.
Лорд Валънтайн се изправи и поздрави майка си, поздрави и Хорнкаст и когато се поклони, екнаха възгласи: „Да живее короналът!“ А щом настъпи тишина, каза спокойно:
— Днес имаме голямо празненство, за да ознаменуваме възстановяването на държавното единство и заздравяването на реда. Подготвили сме днес представление за вас.
Валънтайн плесна с ръце и гръмна музика: хорни, барабани, свирки, изблик на жива и весела мелодия, цяла дузина музиканти, които влязоха тържествено в залата, Предвождани от Шанамир. А след тях идваха жонгльорите в неописуемо красиви костюми, костюми, достойни за велики принцове: първо Карабела и точно зад нея дребният беловлас Слийт с белег на лицето, а после — тромавият, космат Залзан Кавол и двамата му оцелели братя. Те носеха всевъзможни жонгльорски уреди — саби, ножове, сърпове, факли, готови да бъдат запалени, яйца, чинии, ярко боядисани бухалки и сума други неща. Когато стигнаха до средата на помещението, застанаха един срещу друг по лъчите на въображаема звезда, с изпънати рамене, готови за действие.
— Почакайте — каза лорд Валънтайн. — Има място за още един!
Стъпало по стъпало той слезе от Конфалюмовия трон, докато се озова на три стъпала от подножието му. Усмихна се на Господарката, смигна на малкия Хисун и даде знак с ръка на Карабела, която му подхвърли една кама. Той я улови изкусно, тя му подхвърли втора и трета, и лорд Валънтайн започна да жонглира с тях на стъпалата на трона, както се бе заклел толкова отдавна на Острова на съня.
Това беше сигнал: жонглирането започна и из въздуха засвяткаха множеството необикновени предмети, които сякаш летяха сами. Лорд Валънтайн беше сигурен, че никога в известната досега вселена не е виждано такова великолепно жонглиране. Още няколко минути той подхвърля от трона, а после слезе и се присъедини към групата, смеейки се, обзет от неизразима радост, разменяйки сърпове и факли със Слийт, със скандарите и с Карабела.