— Нуждая се от още вино — прошепна той.
— Почакай. Има още един фойерверк.
Така и беше. Още една ракета, още един взрив на цветове, този път разпокъсан и чудат за окото — жълти и червени краски, а от тях се образува друго лице, с масивна челюст и навъсени очи, лицето на четвъртия от властниците на Маджипур, тази най-мрачна и най-загадъчна фигура от йерархията — Краля на сънищата, Симонан Барджазид. Тълпата се смълча, защото Кралят на сънищата не беше приятел никому, макар че всички признаваха властта му, за да не им донесе нещастие и страшно наказание.
После отидоха да пият вино. Ръката на Валънтайн трепереше и той обърна бързо две чаши, докато Карабела го гледаше някак загрижено. Пръстите й си играеха с едрите кости на китката му, но не задаваше никакви въпроси. А своето вино остави недокоснато.
Следващата врата, която се отвори пред тях през време на празненството, беше на музей за восъчни фигури, оформен като миниатюрен Лабиринт, така че когато влязоха вътре, не можеха да се върнат назад и дадоха на восъчния пазач монети от по три тегла, за да продължат понататък. От мрака изплуваха герои на кралството, изкусна имитация, които се движеха, дори говореха на архаични диалекти. Висок воин се обявяваше за лорд Стиамот, покорител на метаморфите, а това беше легендарната Господарка Тиин, неговата майка, жената-воин, която лично ръководеше отбраната на Острова на съня, когато го обсаждаха аборигени. До тях се приближи един, който твърдеше, че е Дворн, първият понтифекс, фигура почти толкова отдалечена във времето от епохата на Стиамот, колкото Стиамот беше отдалечен от настоящето, а близо до него беше Динитак Барджазид, първият Крал на сънищата, личност далеч не толкова древна. Карабела и Валънтайн навлизаха все по-навътре и по-навътре в Лабиринта, срещайки цяла плеяда мъртви властници, умно подбрана сбирка от понтифекси, господарки и коронали, великите управници Конфалюм, Престимион и Декерет, и понтифекса Ариок с необичайна слава, и накрая над изхода се извисяваше изображение на червендалест мъж в опънати черни одежди, може би четиридесетгодишен, чернокос, тъмноок и усмихнат, който нямаше нужда да бъде представян, защото това беше Вориакс, покойният коронал, брат на лорд Валънтайн, загинал в разцвета на царуването си преди две години при някаква нелепа ловна злополука, след като бе държал властта само осем години. Изображението се поклони, протегна ръцете си напред и възкликна: „Оплаквайте ме, братя и сестри, защото аз бях върховният властник, но погинах преждевременно и падението ми беше още по-голямо поради това, че паднах от толкова голяма висота. Аз бях лорд Вориакс и размишлявайте дълго над участта ми.“
Карабела потръпна.
— Тъжно място и тъжен край. Да се махаме оттук!
И пак го поведе стремително през района на празненствата, през игрални зали, безистени и ярко осветени павилиони, покрай маси за ядене и заведения за удоволствия, без да се спре нито за миг, прехвръкваше като птица от място на място, докато накрая завиха зад един ъгъл и се озоваха в мрак, извън увеселителния район. Зад тях останаха дрезгавите звуци на заглъхваща веселба и отслабващото сияние на ослепителна светлина; движейки се напред, срещаха аромата на пищни цветя, мълчанието на дърветата. Бяха в градина, парк.
— Ела — прошепна Карабела, улавяйки го за ръката.
Излязоха на осветена от луната поляна, където дърветата се омотаваха над главата и образуваха плътно сплетена беседка. Ръката на Валънтайн се плъзна леко около стегнатата, тънка талия на Карабела. Меката топлина на деня лежеше като хваната в капан под тези гъсто преплетени дървета и от влажната почва се вдигаше каймачно сладкият аромат на огромни месести цветя, по-големи в диаметър от глава на скандар. Сякаш празненството и цялото му хаотично вълнение бяха на десет хиляди мили оттук.
— Тук ще останем — обяви Карабела.
С пресилено кавалерство — Валънтайн постла пелерината си, а Карабела го притегли на земята и се мушна леко и бързо в прегръдките му. Те лежаха усамотени между два високи гъсти храста със сивозеленикави съчковидни клони. Недалеч от тях течеше ручей, а отгоре проникваха само най-тънки лъчи светлинка.
На хълбока на Карабела беше вързана малка джобна арфа — фина изработка. Сега тя я отвърза, издрънка кратка мелодична прелюдия и запя със спокоен, чист глас: