— Колко красиво е това — прошепна Валънтайн. — А и гласът ти… гласът ти е толкова хубав…
— А ти пееш ли? — запита тя.
— Хм… да, предполагам.
Карабела му подаде арфата.
— Хайде сега ми изпей нещо. Някоя от любимите си песни.
Той въртеше малкия инструмент в ръката си, объркан, и след малко каза:
— Аз не зная никакви песни.
— Никакви песни ли? Никакви песни? Хайде, не може да не знаеш някоя и друга!
— Изглежда, че всички са изхвръкнали от главата ми.
Карабела се усмихна и взе обратно арфата си.
— Тогава аз ще та науча на някои — рече тя. — Но, смятам, не точно сега.
— Не. Не сега.
Той докосна устните си до нейните. Тя замърка и се изкиска, и прегръдката й стана по-силна. Когато очите му свикнаха с тъмнината, вече можеше да я вижда по-ясно — малко заострено личице, блестящи дяволити очи, лъскава разрошена черна коса. Ноздрите й се издуваха от очакване. Валънтайн се отдръпна за миг от това, което щеше да се случи, обзет от смътен страх, че ще бъде подпечатан някакъв договор, но после отблъсна тези страхове. Беше празнична нощ и той я желаеше, тя също го желаеше. Ръцете на Валънтайн се плъзнаха по гърба й, минаха напред, опипаха гръдния й кош точно под кожата. Спомни си как изглеждаше, когато стоеше гола под чистачката: мускул и кост, кост и мускул, не много плът, с изключение на бедрата и задницата. Компактна топка енергия. След миг тя беше отново гола, и той също. Видя, че тя трепери, но не от студ, особено в такава благоуханна влажна нощ, в тази тайна беседка. Като че я обзе някаква особена напрегнатост, която го плашеше. Той милваше ръцете й, лицето й, мускулестите й рамене, малките кълба на гърдите й с остри връхчета. Ръката му напипа гладката кожа от вътрешната страна на бедрата й, тя изпусна рязко дъх и го притегли към себе си.
Телата им се движеха в спокойни ритми, сякаш бяха любовници от месеци и добре свикнали един с друг. Тънките й силни крака обгърнаха кръста му и двамата се запреобръщаха и затъркаляха, докато стигнаха почти до брега на потока и усетиха хладните му пръски по запотената си кожа. Спряха се там, смеейки се, и се затъркаляха обратно. Този път се спряха до един от сивозеленикавите храсти. Карабела го дърпаше надолу, поемайки без трудност напора на тежестта му.
— Хайде! — извика тя и той я чуваше как съска и стене, а после пръстите й се забиха дълбоко в плътта му и бесен спазъм разтърси тялото й, и в същия миг той се отдаде всецяло на силите, които го обладаваха.
След това лежеше задъхан и полузамаян в прегръдките й, заслушан в туптенето на собственото си сърце.
— Ще преспим тук — прошепна тя. — Никой няма да ни безпокои тази нощ.
Тя галеше челото му, отмахваше меката жълта коса от очите му, приглаждаше я на място. Целуна го леко по върха на носа. Беше непринудена, игрива като коте: скритата й еротична напрегнатост бе изчезнала, изгоряла в пламъците на страстта. Но той се чувстваше разтърсен, зашеметен, смутен. Вярно, че бе изпитал внезапен силен екстаз. Но в този момент на екстаз бе почувствал, че надзърта през ослепително осветени врати в някакъв тайнствен свят без цвят, форма и материя и се залюлява опасно на ръба на неизвестното, преди да се върне обратно в света на тази действителност.
Не можеше да говори. Каквото и да кажеше, му се струваше неуместно. Не бе очаквал от любовния акт да получи такова объркване. Карабела явно усещаше безпокойството му, защото не казваше нищо, само го държеше, поклащайки го леко, придръпна главата му до гърдите си, запя му тихо.
В топлата нощ той постепенно се унесе в сън.
Когато настъпиха съновиденията, те бяха сурови и страшни.
Валънтайн се пренесе отново на оная мрачна, позната пурпурна равнина. Същите насмешливи лица му се хилеха злобно от пурпурното небе, но този път той не беше сам. Пред него се мержелееше някаква фигура с тъмно лице и тромав, потискащ вид и Валънтайн разбра, че това е брат му, макар че под пронизващия, изгарящ блясък на кехлибареното слънце не можеше да различи ясно чертите на другия. И този сън ставаше на фона на тъжна музика, тихите, остри звуци на мисловната музика, които показваха, че това е опасен сън, сън-заплаха, сън на смъртта.