Тази нощ и двамата не заспаха наново. Призори съвсем неочаквано започнаха пак да се любят, мълчаливо, някак устремно, целенасочено, съвсем различно от предишното игриво сношение; а после станаха, все така без да си кажат нито дума, изкъпаха се в прохладното поточе, облякоха се и тръгнаха през града към странноприемницата. Когато яркото око на слънцето се издигна високо над Пидруид, по улиците все още се клатушкаха гуляйджии с помътени очи.
10
По настояване на Карабела Валънтайн се довери на Слийт, и му разказа за съня си и за последвалия разговор. Дребният белокос жонгльор слушаше замислено, без нито за миг да го прекъсне, и погледът му ставаше все по-сериозен. Когато Валънтайн свърши, той му рече:
— Трябва да потърсиш съвет от някой съногадател. Посланието е твърде знаменателно, за да бъде пренебрегнато.
— Значи мислиш, че е послание?
— Възможно е — отговори Слийт.
— От краля?
Слийт разпери ръце и се загледа във връхчетата на пръстите си.
— Би могло и да бъде. Ще трябва да чакаш и да внимаваш много. Кралят никога не праща обикновени послания.
— Но може да е и от Господарката — предположи Карабела. — Жестокостта на съня не бива да ни заблуждава. Господарката праща жестоки сънища, когато нуждата го изисква.
— А някои сънища — рече Слийт с усмивка — не идват нито от Господарката, нито от Краля, а от недрата на собственото ни замъглено съзнание. Кой може да каже сам? Валънтайн, срещни се със съногадател.
— Ще ми помогне ли съногадател да намеря спомените си?
— Да, съногадател или магьосник. Ако сънищата не могат да послужат като указание за миналото ти, нищо не ще ти помогне.
— Освен това — вметна Карабела — толкова силен сън не бива да остава неизследван. Трябва да се има предвид твоята отговорност. Ако един сън налага действие и ти решиш да не извършиш това действие… — Тя повдигна рамене. — Душата ти ще отговаря за това, и то скоро. Потърси си съногадател, Валънтайн.
— Аз пък се надявах — каза Валънтайн на Слийт, — че ти разбираш от тия неща.
— Аз съм жонгльор. Намери си гадател.
— Можеш ли да ми препоръчаш някого в Пидруид?
— Скоро ще напуснем Пидруид. Почакай да се отдалечим на няколко дена път от града. Дотогава ще имаш по-богати сънища, за да ги разкажеш на гадател.
— Питам се дали това е послание — рече Валънтайн. — И то от Краля? Та какво го интересува Краля на сънищата един скитник като мен? Според мен това едва ли е възможно. При двайсетте милиарда жители на Маджипур как би могъл Кралят да намери време да се занимава с други, освен с най-важните?
— В Сувраел — каза Слийт, — в двореца на Краля на сънищата, има големи машини, които следят целия този свят и всяка нощ пращат послания в главите на милиони хора. Кой знае как се подбират тези милиони? Когато сме деца, ни дават едно обяснение и зная, че в него има истина: поне веднъж, преди да си отидем от тоя свят, всеки от нас и всички до един ще усетим досега на Краля на сънищата до душата си. Зная, че това е ставало и с мен.
— С теб ли?
— Неведнъж — Слийт докосна провисналата си бяла корава коса. — Да не мислиш, че съм се родил беловлас? Една нощ, когато лежах на хамак в джунглите край Нарабал, тогава не бях жонгльор, Кралят се приближи до мен, докато спях, и вложи предписания в душата ми, и когато се събудих, косата ми беше ей така бяла. Бях на двайсет и три години.
— Предписания ли? — измънка Валънтайн. — Какви предписания?
— Предписания, които правят косата на човека от черна на бяла между смрачаване и зори — заяви Слийт. Очевидно той не желаеше да каже нищо повече. Изправи се на крака и погледна утринното слънце, сякаш да провери докъде се е издигнало. — Смятам, че засега говорихме достатъчно, приятелю. Има на празненството още крони, които трябва да се спечелят. Искаш ли да научиш няколко нови номера, преди Залзан Кавол да ни е пратил на работа?
Валънтайн кимна в знак на съгласие. Слийт взе топки и бухалки; излязоха на двора.
— Гледай — каза Слийт и застана точно зад Карабела. Тя държеше две топки в дясната си ръка, той — една в лявата, и двамата се прегърнаха през кръста с другите си ръце. — Това е жонглиране с една ръка — рече Слийт. — Просто е дори за начинаещи, но изглежда крайно сложно. — Карабела подхвърли; Слийт подхвърли и улови; те веднага влязоха в ритъма на размяната, като леко мятаха топките напред-назад — бяха едно цяло с четири крака, два мозъка и две жонглиращи ръце. „Наистина изглежда трудно“, помисли си Валънтайн. Слийт подвикна: — А сега ни подай бухалките!