— Щом са послания, значи са от Краля.
— Тъкмо това е несигурно. Вярно, донякъде те са обкръжени от ореола на Краля, но това не е ореол на послания. Знам, че ти е трудно да го разбереш; и на мен ми е трудно. Мисля, че Кралят на сънищата следи постъпките ти и се интересува от теб, но не смятам, че прониква в съня ти. А това ме обърква.
— Някога преди сблъсквала ли си се с нещо от този род?
Съногадателката поклати глава.
— Съвсем не.
— Значи това е тълкуването на съня ми? Само нови загадки и въпроси без отговор?
— Ти още не си чул тълкуванието — отвърна Тизана.
— Прости ми за нетърпението.
— Не е нужно да ти прощавам. Хайде, подай ми ръцете си и ще изтълкувам съня ти. — Тя се пресегна през масата към него, сграбчи го, задържа го и след дълго мълчание каза. — Ти си паднал от високо място и сега трябва да започнеш да се изкачваш обратно към него.
Той се усмихна.
— Високо място ли?
— Най-високото.
— Най-високото място в Маджипур — изрече той нехайно — е замъкът Връхни. Там ли искаш да се изкача?
— Да, там.
— Много стръмно изкачване ми възлагаш. Може целият ми живот да мине в домогване и изкачване до това място.
— И все пак, лорд Валънтайн, това изкачване те чака и не аз ти го налагам.
Той остана с отворена уста, като я чу да употребява спрямо него кралската титла, но после прихна да се смее на тази дързост, на тази нетактична шега.
— Лорд Валънтайн! Лорд Валънтайн, а? Не, вие ми правите прекалено голяма чест, мадам Тизана. Не лорд Валънтайн. Само Валънтайн, Валънтайн жонгльорът и нищо повече, най-новият член на трупата на скандара Залзан Кавол.
Погледът й се впи в него. После каза тихо:
— Моля за прошка. Не исках да те обиждам.
— Как би могло да ме обиди това? Но, моля те, не ми прикачвай кралски титли… За мен животът на един жонгльор е достатъчно царски, макар че в сънищата си може понякога да хвърча нависоко.
Очите й не трепнаха.
— Искаш ли още чай? — попита тя.
— Обещах на скандара да бъда готов за заминаване рано сутринта, затуй трябва да си тръгна по-скоро. Какво друго показва сънят ми?
— Гадаенето свърши — рече Тизана.
Валънтайн се изненада. Той бе очаквал тълкувания, разбор, разяснения, съвети. А бе получил от нея само…
— Значи съм паднал и трябва пак да се изкача нависоко. Само това ли ще ми кажеш за един роял?
— Всички такси растат напоследък — рече тя беззлобно. — Измамен ли се чувстваш?
— Ни най-малко. Това беше по своему ценно за мен.
— Учтиво казано, ала неискрено. Все пак ти получи тук нещо ценно. След време то ще ти се изясни. — Тя се изправи на крака, Валънтайн също стана. Обкръжаваше я ореол на увереност и сила. — На добър път — каза тя — и благополучно изкачване.
13
Когато се върна от съногадателката, пръв го посрещна Аутифон Делиамбър. В тишината на зората дребният врун упражняваше зад фургона някакъв жонгльорски номер с чирепчета от някакво лъскаво, прозрачно като лед кристално вещество; но това беше магьосническо жонглиране, защото Делиамбър само си даваше вид, че хвърля и хваща, а всъщност като че движеше чирепчетата само със силата на волята си. Той стоеше под блестящата каскада и блещукащите късчета летяха из въздуха в кръг около него като гирлянди от ярка светлина, но оставаха нависоко, макар че Делиамбър нито за миг не ги докосваше.
Когато Валънтайн се приближи, врунът трепна с връхчетата на пипалата си и стъкловидните късове паднаха моментално навътре, за да образуват плътно снопче, което Делиамбър подхвана сръчно във въздуха. Той ги протегна към Валънтайн.
— Останки от храмова постройка в гхайрогския град Дюлорн, отстоящ на няколко дена път източно оттук. То е място с вълшебна красота. Бил ли си там?
Загадките на нощта, когато бяха тълкували съня му, все още потискаха Валънтайн и приповдигнатото настроение на Делиамбър толкова рано сутринта никак не му допадаше. Като повдигна рамене, той каза:
— Не си спомням.
— Щеше да си спомняш, ако си бил там. Град на светлината, град на вледенената поезия! — Врунът изтрака с човката си: врунски вид усмивка. — А може и да не си спомняш. Така и предполагах: толкова много неща са изхвръкнали от главата ти. Но много скоро пак ще бъдеш там.
— Пак ли? Та аз никога не съм бил там.
— Щом си бил веднъж, пак ще бъдеш, когато пристигнем там. Ако пък не си бил, не си. Както и да е, Дюлорн е следващата ни спирка, така казва нашият любим скандар. — Дяволитите очи на Делиамбър се впиха изпитателно в очите на Валънтайн. — Виждам, че си научил много от Тизана.