— Остави ме на мира, Делиамбър.
— Тя е чудо, нали?
Валънтайн се опита да го отмине.
— Нищо не научих там — каза той студено. — Само напразно си загубих вечерта.
— О, не, не, не! Времето никога не се губи. Подай ми ръката си, Валънтайн. — Сухото, гъвкаво пипало на вруна обгърна съпротивляващите се пръсти на Валънтайн. Делиамбър изрече тържествено: — Чуй това и го запомни добре: времето никога не се губи. Където и да отидем, каквото и да правим, всичко е частица от знанието. Дори когато не разберем веднага урока.
— Тизана ми каза горе-долу същото, когато си тръгвах — промърмори Валънтайн мрачно. — Вие двамата като че ли сте се наговорили. Но какво ли научих? Сънувах пак коронали и понтифекси. Изкачвах се и се спущах по планински пътеки. Съногадателката си направи глупава, неприятна шега с името ми. Лиших се от един роял: по-добре да бях го похарчил за вино и угощение. Не, нищо не постигнах.
Той се опита да издърпа ръката си от пипалото на Делиамбър, но врунът го държеше с неподозирана сила. Валънтайн изпитваше особено чувство, сякаш из главата му се носеше акорд на тъжна музика и някъде под повърхността на съзнанието му замъждука и проблесна видение, нещо като морски дракон, който се движеше и изследваше дълбините, но не можеше да го различи ясно: същността на смисъла му убягваше. Толкова по-добре. Той се страхуваше да узнае какво шава там долу. Неясна и необяснима тревога обзе душата му. За миг му се стори, че драконът в дълбините на неговото аз се издига, изплува нагоре през мрака на замъглената му памет към слоевете на просветлението. Това го уплаши. Знание, страшно и опасно знание беше скрито вътре в него и сега заплашваше да изскочи навън. Той се съпротивляваше. Бореше се. Виждаше, че малкият Делиамбър го гледа страшно напрегнато, сякаш се мъчеше да му вдъхне силата, от която се нуждаеше, за да приеме това жестоко знание, ала Валънтайн не я желаеше. Той освободи ръката си с внезапно рязко движение и като залиташе и се препъваше, тръгна към фургона на скандара. Сърцето му биеше лудо, слепоочията му туптяха, чувстваше се отмалял и замаян. След няколко неуверени стъпки се извърна и кресна:
— Какво ми направи?
— Само допрях ръката си до твоята.
— А ми причини голяма болка!
— Може би ти дадох възможност да усетиш болката си — каза Делиамбър тихо. — Нищо повече. Болката се е скрила дълбоко в теб. Ти беше неспособен да я почувстваш. Но тя се мъчи да се събуди у теб, Валънтайн. Не можеш да й попречиш.
— Възнамерявам да й попреча.
— Нямаш друг избор, освен да се вслушаш във вътрешните гласове. Борбата вече е започнала.
Валънтайн поклати главата си, която се цепеше от болка.
— Не искам никаква болка и никакви борби. Тази седмица аз бях щастлив човек.
— Щастлив ли си, когато сънуваш?
— Тези сънища скоро ще престанат. Навярно те са послания, предназначени за някой друг.
— Уверен ли си в това, Валънтайн?
Валънтайн мълчеше. След малко рече:
— Искам само да ме оставят да бъда такъв, какъвто искам.
— А какъв точно?
— Скитащ жонгльор. Свободен човек. Защо ме измъчваш така, Делиамбър?
— Бих се радвал да станеш жонгльор — каза врунът добродушно. — Аз не искам да ти причиня ни най-малка мъка. Но това, което желае човек, често няма почти никаква връзка с онова, което му е писано във великия свитък.
— Аз искам да стана майстор жонгльор — заяви Валънтайн, — ни повече, ни по-малко.
— Желая ти успех — каза Делиамбър вежливо и се отдалечи.
Валънтайн изпусна бавно вдъхнатия въздух. Цялото му тяло беше напрегнато и вдървено, той клекна и оброни глава, протегна първо ръцете си, а после краката си, за да се отърси от необикновената скованост, която бе започнала да го обзема. Постепенно се поотпусна, но все пак остана известна притесненост и напрегнатостта не го напущаше. Тези мъчителни сънища, тези извиващи се дракони в душата му, тези знамения и поличби…
Карабела излезе от фургона и застана над него, докато той се протягаше и се кълчеше. „Чакай да ти помогна“ — каза тя, като приклекна до него. Блъсна го напред така, че той се просна по лице, и силните й пръсти се впиха в изопнатите мускули на врата и гърба му. Благодарение на усилията й той се поотпусна, но настроението му остана мрачно и тревожно.
— Гадаенето не ти ли помогна? — запита тя тихо.
— Не.
— Можеш ли да разкажеш за него?
— Предпочитам да не разказвам — отвърна той.
— Както желаеш. — Но тя чакаше с надежда, очите й бяха нащрек, цялата излъчваше топлота и съчувствие.