Влязоха. Мястото миришеше на солен въздух и плесен. Вътре, до един тезгях, като огромна жаба седеше дебел хджорт със сивкаво лице и подреждаше фигури с карти за игра. Това същество с груба кожа едвам вдигна глава да погледне. Шанамир сложи монетите пред него и хджортът даде знак с почти недоловимо кимване. По-нататък влязоха в дълга, тясна стая без прозорци, осветена само през три раздалечени един от друг отвори, които пропущаха мътна червеникава светлина. По цялата дължина на стаята близо един до друг на пода бяха проснати редица дюшеци, почти всички заети. „Тук“ — каза Шанамир, побутвайки един с върха на ботуша си. Той свали горното си облекло и легна, оставяйки място за Валънтайн. „Приятни сънища“ — рече момчето.
„Приятни сънища“ — каза Валънтайн, изу с ритник ботушите си, съблече горните си дрехи и се тръшна до него. Далечни викове ехтяха в ушите му, а може би в мозъка му. Учуди се колко уморен беше. Тази вечер може би щеше да има сънища, да, и щеше да ги следи зорко, за да извлече от тях някакъв смисъл, но отначало сънят щеше да бъде дълбок — сън на напълно изтощен човек. А на сутринта? Нов ден. Всичко можеше да се случи. Всичко.
4
Имаше сън, разбира се, някъде в глуха доба. Валънтайн се отдалечи от него и гледаше как се развива, както бе научен от детство. Сънищата криеха голямо значение; те бяха послания от властниците, които управляваха света, човек трябваше да подрежда живота си според тях; пренебрегваха се само на собствен риск, защото бяха проявления на найдълбоката истина. Валънтайн виждаше как прекосява обширна пурпурна равнина под зловещо пурпурно небе и набъбнало кехлибарено слънце. Беше сам, лицето му — изпито, очите му — възбудени и напрегнати. Докато вървеше, в земята се разтваряха страшни пукнатини, зеещи цепнатини, яркооранжеви отвътре, и от тях изскачаха някакви същества, както детски играчки изскачат от кутия, изсмиваха му се пискливо и бързо се отдръпваха в пукнатините, които се затваряха.
Това беше всичко. Значи непълноценен сън, защото нямаше фабула, развой на конфликти и развръзка. Представляваше само образ, странна сцена, къс от някакво по-голямо платно, което още не му се разкриваше. Не можеше да каже дори дали беше пратен от Господарката, светата Господарка на Острова на съня, или от злобния Крал на сънищата. Лежейки полубуден, Валънтайн го обмисля известно време и реши най-после да не се задълбава повече в него. Чувстваше се странно понесен от някакво течение, откъснат от собственото си вътрешно аз; сякаш дори не бе съществувал завчера. И даже поуката от сънищата сега беше скрита за него.
Заспа отново, непрекъснат сън, нарушен само от леко и кратко, но шумно потропване на дъжд, и други сънища не видя. Събуди го ранната виделина: от другия край на дългия тесен коридор нахлуваше топла златистозелена светлина. Вратата беше отворена. Шанамир не се виждаше никъде наоколо. Валънтайн беше сам с двама хъркачи по-навътре в стаята.
Валънтайн стана, протегна се, изпъна ръцете и краката си, облече се. Изми се в един леген до стената и излезе на двора; чувстваше се бодър, изпълнен със сили, готов за всичко, което можеше да му донесе този ден. Утринният въздух беше напоен с влага, но топъл и светъл, и снощната мъгла се бе разпръснала напълно, от ясното небе струеше трептящият зной на лятното слънце. На двора растяха три големи лози, по една на всяка стена, с изкривени дървесни стъбла, по-широки от човешка талия, и с лопатовидни лъскави листа с тъмнобронзов оттенък, а новите израстъци бяха яркочервени. Лозата бе пуснала крещящо жълти цветове като малки тромпети, ала беше отрупана също със зрял плод, натежала от синьобели гроздове, по които лъщяха капчици влага. Валънтайн откъсна смело едно зърно и го изяде: сладко и едновременно тръпчиво, опиващо като съвсем младо вино. Изяде още едно, после посегна за трето, но се отказа.
Обикаляйки двора, надникна в оборите и видя добичетата на Шанамир, които кротко дъвчеха сено, но Шанамир го нямаше. Сигурно беше излязъл по работа. Когато зави, до него стигна миризма на печена риба и внезапно го загложди глад. Бутна една разхлопана врата и се озова в кухня, където някакъв дребен, уморен на вид човечец приготвяше закуска за половин дузина квартиранти от няколко раси. Готвачът погледна Валънтайн равнодушно.
— Закъснял ли съм за яденето? — попита Валънтайн тихо.
— Седни. Риба и бира — трийсет тегла.
Валънтайн намери монета от половин крона и я сложи на печката. Готвачът побутна към него няколко медни монети и хвърли в тигана си ново парче риба. Валънтайн се настани до стената. Неколцина от закусващите станаха да си вървят и един измежду тях, стройна, кръшна млада жена с високо подстригана черна коса, се спря близо до него.