човек с широки и либерални идеи. Той още по-добре ще им изтъкне това, ще им го
набие в глупавите глави. Вече почти ги чуваше да говорят: „Чухте ли най-новото?
Онова умното девойче на Броуди е вече в университета — да, взела е стипендията
на Лата, — излязла е първа на конкурса в гимназията и Броуди сега й позволява да
ходи в университета. Това се казва свободомислещ човек. Наистина голяма гордост
за него.“
Да! Ще им покаже той на тия от града. Гърдите му се издуха, ноздрите му
потрепераха, очите му се втренчиха в далечината, докато даваше воля на
фантазията си, а в това време лулата му незабелязано угасна и изстина. Той ще ги
накара да го признаят, ще ги накара да го почитат, ще ги принуди по някакъв
начин някой ден да видят какъв е той наистина.
Мисълта за Неси постепенно избледня в съзнанието му. Той престана да
мисли за бъдещето й, сега сам беше централната фигура в мечтите си. Броуди
блажено заплува в славата, която Неси щеше да донесе на името му.
Най-после той се размърда. Изчисти лулата си от пепелта, върна я на
поставката и като хвърли последен изпитателен поглед към семейството си, с който
като че ли казваше: „Сега излизам, но помнете какво ви казах, няма да ви
изпускам от очи“, отиде в хола, наложи широката си добре изчеткана плъстена
шапка, взе тежкия ясенов бастун и напусна къщата, без да каже нито дума.
Обикновено така излизаше. Никога не казваше довиждане. Нека се чудят къде отива
в свободното си време — на събрание, в градския съвет или в клуба, не знаят кога
и в какво настроение ще се върне; обичаше да ги кара да се стряскат при
внезапното му влизане в хола. „Само така можеш да ги държиш здраво, а и добре ще
им се отрази да се почудят къде съм отишъл“ — мислеше си той, като затръшваше
външната врата след себе си.
Все пак излизането му, изглежда, донесе известно облекчение на
семейството; заедно с него от стаята се разнесе и облакът на принуденост. Г-жа
Броуди отпусна мускулите си, които несъзнателно бе държала изпънати през
последния час. Раменете й увиснаха още по-вяло, напрежението в съзнанието й
изчезна и тя леко се оживи.
— Ти ще разчистиш, нали, Мери? — каза тя ласкаво. — Тази вечер се
чувствувам доста изморена и отпаднала. Няма да е зле да почета малко книгата си.
— Да, Мама — отговори Мери, добавяйки послушно, както се очакваше от нея
всяка вечер. — Ти заслужаваш да си починеш. Аз сама ще измия съдовете.
Страница 9
Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq
Г-жа Броуди поклати наведената си глава, като че да възрази, но все пак
се съгласи, стана и като отиде до своето чекмедже на скрина, извади оттам една
книга — „Клетвата на Дивънъм“, от някоя си Амилия Б. Едуардс. Както всички
книги, които г-жа Броуди четеше, и тази беше заета от ливънфордската градска
библиотека. Притиснала книгата нежно до сърцето си, тя седна и скоро сля
собствената си трагична и разбита душа с душата на героинята, утешавайки се с
едно от малкото удоволствия, които животът още й предлагаше.
Мери вдигна съдовете от масата и я покри със сукнена покривка. После,
като влезе в килера, тя запретна ръкави на слабите си ръце и започна да мие.
Изправена пред разтребената маса, която нямо напомняше за подканването
на баща й за работа, Неси погледна първо към задълбочената в четене фигура на
майка си, към безразличния гръб на баба си, към Мат, който сега се бе изтегнал
назад на стола и важно чоплеше с игла зъбите си, после с въздишка започна мудно
да вади книгите от училищната чанта, нареждайки ги неохотно една по една пред
себе си.
— Ела първо да поиграем на дама, Мери — извика Неси.
— Не, мила, татко каза да си направиш домашното. Може би после ще
изиграем една партия — дойде отговорът отвън.
— Няма ли да ми дадеш да избърша чиниите днес? — предложи Неси,
опитвайки се хитро да отложи началото на мъките си.
— Ще се оправя сама, мила — отговори Мери. Неси пак въздъхна и рече на
себе си, също както казваше майка й:
— Ех, клета аз!
Тя си помисли за другите деца, които се събират да скачат на въже, да
играят на топка, на свинкя и други вълшебни вечерни забави и с болка на душа
седна да работи.
Матю, смутен в моментните си мечтания от монотонното мърморене до ухото
му: върна иглата обратно в джоба на жилетката си и стана. След излизането на
бащата поведението му се промени; с израз като че ли стои малко по-високо от
околните, той изпъна маншетите си, погледна многозначително към часовника и