небрежното нареждане на масата със смирения си труд и собствените си усилия.
— Що за начин да се нарежда масата! — мърмореше тя пренебрежително,
докато дъщеря й стана и отиде в хола.
— Неси, Неси — извика Мери, — време е за чая, време е за чая!
Слаб треперлив глас отговори напевно отгоре:
— Слизам! Чакай ме!
Минутка по-късно двете сестри влязоха в стаята. Веднага и независимо от
разликата във възрастта им — Неси бе дванадесетгодишна — изпъкваше поразителният
контраст в характера и чертите им. Неси бе диаметрално противоположен тип на
Мери. Косата й бе светлоруса, почти безцветна, сплетена на две прибрани плитки.
Неси бе наследила от майка си нейните светли, кротки, влажни очи с деликатна, обсипана с бели капчици синевина на вероники; те винаги имаха такъв мек
примирителен израз, който й придаваше вид, че постоянно се старае да угоди на
другите. Лицето й бе тясно, с високо, деликатно бяло чело, розови бузи като на
восъчна кукла, тънка заострена брадичка и малка уста, винаги полуотворена поради
увисналата долна устна; всичко това, както и сегашната й блага и занесена
усмивка изразяваше нейната незрялост и чистосърдечност, но не по-малко и
вроденото й безсилие.
— Не сме ли малко подранили тази вечер, мамо? — попита Неси отпуснато и
Страница 4
Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq
се представи пред майка си за преглед.
Госпожа Броуди, заета с последните подробности по нареждането, в отговор
махна с ръка.
— Изми ли си ръцете? — отговори тя, без да я погледне. После, като
погледна към часовника и без да изчака отговор, заповяда със съответен жест:
— Сядайте!
Четирите жени в стаята седнаха край масата; баба Броуди както обикновено
беше първа. Те седяха в очакване, като госпожа Броуди нервно държеше ръката си
върху вълнената покривка на чайника; тогава в тишината прозвуча дълбокият звук
на стария часовник в хола, който удари половина, и в същия момент входната врата
тракна и шумно се затвори. На закачалката изтрополи бастун; тежки стъпки се чуха
в коридора; кухненската врата се отвори и Джеймс Броуди влезе в стаята. Той
пристъпи до очакващия го стол, седна, протегна ръка да поеме своята специално
голяма чаша, пълна догоре с горещ чай, получи направо от печката голяма чиния
пържени яйца с шунка, пое нарязаните специално за него и намазани с масло филии
бял хляб и едва седнал, започна да яде. Значи това бе причината да се приготви
всичко своевременно, обяснението за сервилното им очакване. Този ритуал —
незабавно да се обслужва господарят на къщата, както при храненето, така и за
всичко друго, бе един от неписаните закони, които определяха поведението на това
семейство.
Броуди ядеше лакомо и с очевидно удоволствие. Той беше огромен човек,
висок повече от метър и осемдесет, с рамене и врат на бик. Главата му беше
масивна, сивите очи малки и хлътнали, челюстта му твърда и толкова мускулеста, че като дъвчеше, под гладките му кафяви страни ритмично се издигаха и отпускаха
големи твърди възли. Лицето му бе широко и силно и би изглеждало благородно, ако
челото му беше по-високо и разстоянието между очите по-голямо. Големи кафяви
мустаци покриваха горната му устна, като скриваха отчасти и устата; но под това
ласкаво прикритие долната му устна се издаваше напред с неограничена и мрачна
арогантност.
Ръцете му бяха грамадни, обрасли отгоре и по дебелите лопатести пръсти с
изобилни тъмни косми. Ножът и вилицата, сграбчени в тези огромни лапи,
изглеждаха неуместни като нелепи играчки в сравнение с тях.
Сега, след като Броуди бе захванал да яде, бе допустимо и другите да
започнат, макар че за тях, разбира се, имаше само гол чай. Баба Броуди започна
първа, като сграби лакомо своите меки препечени филийки. Понякога, когато синът
й биваше в особено добро настроение, той шумно и подаваше късчета от своята
чиния, но тази вечер по държането му тя познаваше, че това рядко благоволение
няма да й се окаже и смирено се задоволяваше с малкото удоволствие, което
определената за нея храна можеше да създаде. Другите започнаха да се хранят
всеки по свой начин. Неси ядеше простата храна усърдно, Мери — разсеяно, а г-жа
Броуди, която преди един час скришом бе позакусила, чоплеше изгорения хляб на
чинията си с израза на човек, който е твърде чувствителен, твърде обзет от
загриженост за другите, за да може да яде. Цареше пълна тишина, прекъсвана само
от сърбането, което се чуваше, когато бащата поднасяше чашата към мустаците си, от тракането на овехтелите изкуствени зъби на бабата, която се мъчеше да извлече