максимално удоволствие и питателност от храната, и от време на време от
подсмърчането на неизцеримия нос на Мама. Участниците в това странно семейно
угощение не показваха нито изненада, нито забавление или смущение, нито пък
съжаление поради липсата на разговор, а дъвчеха, пиеха и преглъщаха, без да
продумат, под заплашителния господствуващ над масата поглед на Броуди. Когато
той предпочиташе да мълчи, не биваше да се проговаря нито дума, а тази вечер той
бе особено сърдит, хвърляше мрачни погледи наоколо и докато дъвчеше с пълна
уста, със злоба се взираше в майка си, която топеше коричките в чая и от усърдие
не забелязваше неодобрението на сина си. Най-после той проговори, обръщайки се
към нея:
— Свиня ли си, та ядеш така, дърто?
Стресната, тя вдигна очи и запремига насреща му:
— Ъ? Какво, Джеймс? Как, как ям?
— Ядеш като свиня, която размазва и кисне храната си в копанята. Не
усещаш ли, че ядеш като гладно прасе? Натопи си и копитата в коритото, че да ти
дойде сърце на място! Хайде, та да замязаш съвсем на животно! Не е ли останало
поне малко гордост и приличие в изсъхналия ти мозък?
— Забравих. Съвсем забравих. Няма вече. Да, да, ще помня. — От
възбуждение тя шумно се оригна.
— Хубаво — присмя се Броуди, — гледай да се държиш прилично, дъртушо. —
Лицето му се помрачи. — Много хубаво; човек като мен трябва да понася такова
нещо в собствената си къща… — Той се блъсна с огромния си юмрук по гърдите,
които издумтяха като тъпан.
— Аз — извика той, — аз! — Изведнъж Броуди се сепна, изгледа всички
Страница 5
Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq
изпод свъсените си рунтави вежди и отново се зае да яде.
Макар и гневно той бе проговорил и съгласно неписаните закони на къщата
забраната върху разговорите бе вдигната.
— Подай чашата на баща си, Неси, да му сипя топъл чай. Мисля, че вече се
свършва — се обади г-жа Боуди примирително.
— Да, Мама.
— Мери, мила. Дръж се изправено и не ядосвай баща си. Сигурна съм, че е
прекарал тежък ден.
— Да, Мама — каза Мери, която седеше изправено — и никого не ядосваше.
— Подай тогава сладкото на баща си.
Умилостивяването на разгневения лъв бе започнало и трябваше да продължи,
ето защо, след като почака малко, Мама подхвана една обикновена безопасна тема.
— Е, Неси, миличка, как беше днес в училище?
Неси започна плахо:
— Доста добре, Мама.
Броуди задържа във въздуха чашата, която поднасяше към устните си.
— Доста добре? Още си първа в класа, нали?
Неси сведе очи.
— Днес не, татко. Втора съм.
— Какво? Оставила си някой да те бие! Кой е това? Кой те е изпреварил?
— Джон Грирсън.
— Грирсън! Тоя жалък количкарски син! Тоя долен бъркач на трици! Има да
се хвали сега! За бога, какво те е прихванало? Не разбираш ли какво ще значи за
тебе образованието ти?
Нежното дете избухна в плач.
— Тя е първа в класа вече близо шест седмици, татко — се намеси Мери
смело, — а и другите са малко по-големи от нея.
Броуди я смрази с един поглед.
— Ти си свивай устата и приказвай само като те питат — прогърмя той. —
Имам да ти кажа нещо ей сега, тогава ще трябва да поизползуваш дългия си език, хубостнице.
— Това е заради френския — изхълца Неси. — Не мога да запомня родовете.
По смятане, история и география съм много добре, но френският не ми върви.
Чувствувам, че никога няма да го усвоя.
— Няма да го усвоиш! А аз ти казвам, че ще го усвоиш. Ти ще бъдеш
образована, моето момиче. Въпреки че си малка, казват, че имаш ум — моя ум си
наследила, защото майка ти в най-добрия случай е едно малоумно създание — и аз
ще се погрижа да използуваш ума си. Довечера ще направиш двойна домашна работа.
— О, да, татко, както кажеш — въздъхна Неси, сподавяйки конвулсивно едно
последно ридание.
— Хубаво. — Неочакван, преходен проблясък на чувство, което донякъде
беше любов, но в много по-голяма степен гордост, освети суровите черти на Броуди
като лъч, попаднал внезапно върху мрачна скала.
— Ще покажем на Ливънфорд какво може моята умна дъщеричка. Аз гледам
надалеко и вече виждам какво ще става. Като те направим първа ученичка в
гимназията, ще видиш какво е намислил баща ти за тебе. Но ти трябва да си гледаш
уроците, много да учиш. — Той вдигна очи от дъщеря си, загледа се в далечината, като че ли предвиждаше бъдещето, и промърмори:
— Ще им покажем — после сведе очи, поглади наведената сламеноруса