Карл Май
Замъкът Родриганда
Това е първата част на роман в пет части. На фона на исторически събития от онова време, действието разказва историята на двама братя — графовете Родриганда, единият в Мексико, другия в Испания. Техните неизмерими богатства са обект на домогвания от страна на шепа мерзавци, които не се спират пред нищо. Немският лекар Карл Стернау се намесва в събитията…
Валдрьосхенд (Горската розичка), това е най-популярният немски роман в продължения на 19-ти век. Той излиза от декември 1882 до август 1884г. на 109 свитъка на издателство «Мюнхмайер» — Дрезден, общо 2612 страници.
Продължение на «Замъкът Родриганда», «Пирамидата на бога слънце» (Band 52), «Бенито Хуарес» (Band 53), «Траперът Лешоядовия клюн» (Band 54), «Смъртта на императора» (Band 55).
Първа глава
Преследвани от команчите
Беше есента на 1847.
По течението на Рио Гранде дел Норте бавно плаваше едно леко кану. То беше построено от дълги парчета дървесна кора, уплътнени със смола и мъх, и носеше двама мъже от различни раси. Единият управляваше кормилото, а другият седеше безгрижно на носа и свиваше от хартия, барут и куршуми патрони за тежката си двуцевка.
Кормчията притежаваше острите дръзки черти и проницателни очи на индианеца, но човек, видял облеклото му, бездруго щеше да разбере, че принадлежи към червенокожата раса. Той носеше ловна риза от щавена дивечова кожа с ресни по шевовете, чифт легинси, чиито ръбове бяха украсени със скалповете на победените от него неприятели, и мокасини с двойни подметки. Около врата му висеше шнур с нанизани на него зъби от сива мечка, а от сплетените коси стърчаха три орлови пера — сигурен знак, че е главатар. До него в лодката лежеше фино обработена бизонова кожа, която му служеше за наметка. В пояса му бяха пъхнати блестяща томахавка, двуостър нож за скалпиране и торбички за барут и куршуми. Върху бизоновата кожа почиваше дълга двуцевна пушка, по чиято ложа се виждаха множество резки, които отбелязваха броя на повалените врагове. Към шнура с мечешките зъби бе привързан калюмет, а от пояса освен другите неща, стърчаха прикладите на два револвера. Тези толкова редки за индианците оръжия даваха да се разбере, че е бил в съприкосновение с цивилизацията.
С кормило в дясната ръка, той сякаш гледаше само своя спътник и нищо друго не го интересуваше. Един по-внимателен наблюдател обаче би забелязал, че въпреки присвитите клепачи, очите му остро и внимателно оглеждат брега с погледа на ловец, очакващ всеки момент някакво нападение.
Другият, който седеше в предната част, беше бял. Фигурата му бе висока и стройна и при това необикновено силна, а гъстата руса брада добре му подхождаше. И той беше с кожени панталони, напъхани във високите кончови на тежки ботуши. Синя жилетка и също такова късо ловно яке покриваха горната част на тялото му. Около врата си нямаше кърпа, а на главата си носеше една от онези широкополи филцови шапки, каквито човек често може да види в Далечния запад; тя беше изгубила цвета и формата си.
Двамата мъже бяха на една и съща възраст — може би на около двадесет и осем години. Вместо шпори носеха петови шипове — доказателство, че са яздили, преди да си построят кануто и се спуснат по Рио Гранде.
Докато се носеха по течението на реката, те внезапно доловиха цвилене на кон. Резултатът от този звук последва светкавично, защото той още не беше заглъхнал, и двамата мъже лежаха на дъното на кануто така, че не можеха да бъдат видени отвън.
— Шли-кон! — прошепна индианецът на наречието на апачите йикарила.
— Малко по-напред е — рече белият.
— Той ни подуши. Кой ли може да е ездачът?
— Не е индианец, но и бял ловец не е — каза прерийният ловец. — Един уестман не би оставил коня си да изцвили толкова високо. Да гребем към брега, там ще слезем и ще се промъкнем към него!
— И да оставим кануто? — попита индианецът. — А ако са неприятели, които искат да ни подмамят на брега и убият?
— Pshaw! [1] — ние също имаме оръжия!
— Тогава нека поне моят бял брат да надзирава лодката, докато аз претърся местността.
— Съгласен съм.
Мъжете насочиха кануто към брега. Индианецът слезе, а белият остана седнал, очаквайки завръщането му с пушка в ръка.
След няколко минути той го видя да идва изправен, от което следваше, че няма опасност.
— Е? — запита траперът.
— Там, сред храстите, спи един бял.
— Ах! Ловец?
— Той има само нож.
— И наоколо няма никой?
— Не видях никого.
— Да отидем при него!