Божията благословия ще ни поведе.
Повторно интермецо сведе до мажорна тоналност. Акордите бяха волни и силни, мелодията се състоеше от плътни, уверени топмотиви, а и гласът на певеца прозвуча с дълбок гръден тон:
Твоята любов моето битие крепи,
моето върховно блаженство!
Към теб да се стремя ме остави,
навеки да е мое твоето същество.
На моето сърце се довери
на пулса и благоговейната му мощ
слънце си на моите дни
и навред без теб е нощ!
Песента отзвуча и в тъмното помещение за дълго настъпи дълбоко мълчание. После Мариано бавно се приближи откъм задната част и окачи инструмента на мястото му.
— И тъй, миледи? — попита той.
— Тази песен по-рано не е съществувала? — произнесе Ейми. — На момента ли я съчинихте и композирахте?
— Да.
— Но Вие сте истински поет! Мога ли да узная още нещо? На кого беше посветена песента?
— На Вас!
Едва бяха произнесени тези думи и тя се намери притисната в обятията му. Сетне той сложи ръка на косите й и продума:
— Бог да ви благослови, миледи! Аз ви обичам, ала все още нямам право да говоря за тези неща. По-късно ще ви издиря в Мексико или в което и да е друго кътче на земята, за да получа щастието, което мога да намеря единствено при Вас.
Една продължителна целувка опари устните й, срещу която не се възпротиви, и той напусна библиотеката. Тя се заслуша в заглъхващите му стъпки, след което се отпусна на стола и дълго остана, хлипайки от щастие и радост.
По-късно англичанката долови трополенето на каретата. Розета и Алфонсо се връщаха. По пътя бяха срещнали пощальона и получили от него няколко писма и вестници. Те бяха раздадени на получателите. За адвоката също имаше писмо, то носеше пощенския щемпел на Барселона и гласеше:
«Сеньор!
Току-що пристигнах с моята „Пендола“. Пътуването донесе много пари. Очаквам ви в най-скоро време, тъй като искам да използвам сезона и да отплавам отново в морето.
Хенрико Ландола»
Писмото достави голяма радост на Кортейо. Той тутакси се отправи към съмишленицата си и едва затворил вратата зад себе си, извика:
— Клариса, радостна новина!
Тя се надигна от дивана, на който седеше, и се обади:
— Радостна? Нека чуем. В продължение на доста време научавахме само събития, кое от кое по-печално. Какво е, което ми носиш?
— Ландола е пристигнал благополучно в Барселона и уведомява, че е свършил добра сделка.
— Ще отскочиш ли до Барселона?
— Не, ще поканя капитана да дойде в Родриганда. Положението ни сега тук е толкова опасно, че и ден не мога да отсъствам. Впрочем получих знак, че капитана на разбойниците е тук. Иска да говори с мен към полунощ.
— Ах — възкликна Клариса, — хрумна ми една идея! Сега можем да узнаем дали лейтенантът има връзка с капитана. Ако той принадлежи към шайката, капитана няма да пропусне възможността да говори с него. Трябва да наблюдаваме дали няма да отиде още днес в парка.
— Чудесно хрумване! Аз ще наблюдавам предимно слугата на лейтенанта, защото е логично да се помисли, че капитана ще се обърне към него, а не непосредствено към офицера, което ще е доста очебийно.
Кортейо тръгна и да бе искал, нямаше да избере по-подходящ момент. Докато той слизаше по стълбите, хусарят бързо ги изкачи и изчезна в стаята на лейтенанта.
— Охо, това май е достатъчно — промърмори адвокатът. — Тази припряност предполага нещо необичайно в ежедневието. Ще пълзя, ще дебна, но ще разбера.
Той мина през портала и слезе по външното стълбище, осветено от два големи фенера. От двете страни растяха гъсти цветни храсти, сред които не бе трудно човек да се укрие. Кортейо пропълзя между тях и се просна на земята, така че не би могъл да бъде видян. Той обаче щеше да забележи всеки, който напуснеше замъка и се отправеше към парка или гората.
Кортейо трябва да бе лежал повече от половин час, когато долови дрънкане на шпори. Лейтенант Де Лотрьовил излезе от входа, огледа се предпазливо, сетне се спусна бързо по стълбището и се насочи към гората.
— А-а — откъсна се от устните на адвоката. — Значи все пак!
Сега трябва да разбера мястото на срещата!
Той се измъкна от скривалището, заобиколи осветеното от фенерите пространство и забърза след лейтенанта. Последният не си даваше труда да заглушава шума на крачките си. Играеше си ролята на офицер, тъй че ако случайно имаше някой в парка, да не го сметне за интригант. След известно време лейтенантът сви по един страничен път, който водеше до усамотена брезова хижичка.
— Точно така! — промърмори нотариусът. — Ще се срещнат в брезовата къщичка. Познавам мястото по-добре от тях и ще съумея да ги подслушам.