Той не продължи след лейтенанта, а бързешком пое по една открита тревна площ, сетне прекоси малка брезова горичка, шмугна се в рехав храсталак и накрая се озова до къщичката. Обграждаше я гъсталак. Беше малка, изградена от тънки стебла, вследствие на което можеше да се чуе всяка дума, стига да не бе произнесена твърде тихо. Да, действително се чуваше говор. Най-напред долови съвсем ясно гласа на капитана, който запита полугласно:
— И така, значи живеем в замъка?
— Да! — отвърна глас, принадлежащ несъмнено на лейтенанта.
— Как успя тъй добре и бързо да го постигнеш?
— Имах щастието, за теб, капитане, по-скоро нещастието да освободя контесата и приятелката й от двама мъже, които ги бяха нападнали.
— Я гледай ти? Че кои ли са пък? Да не би освен нас, из тия места да се подвизават и други бандити? Незабавно ще сложа край на занаята им.
— Няма да го сториш по две причини. Първата е, че аз вече прекратих занаята им, а втората — не бяха непознати, а наши хора.
— Demonio! Кои бяха?
— Хуанито и Бартоло.
— Невъзможно! Нима са се одързостили да оскърбят контесата?
Настъпи кратка пауза, след което капитанът избухна:
— Тъй значи, нападнал си двама от своите другари! Знаеш ли какво наказание те очаква?
— Смърт — отвърна Мариано спокойно. — Но в случая няма от какво да се опасявам. Да не би ти да си заповядал на онези двамата да нападнат контесата?
— Не.
— Е, тогава просто съм ги наказал.
— Имаш ли това право? Само аз като главатар мога да налагам наказания.
— Единият беше навлякъл черна капуцина, а лицето на другия бе намазано със сажди.
Отново настъпи кратка пауза. Сетне лейтенантът се прокашля нетърпеливо и решително заяви:
— В никой случай не мога да ги считам за свои другари. Аз не съм член на твоята банда. Ти ме прие и отгледа. При вас съм от много време, ала не си се сетил да поискаш от мен да положа клетва. Тъй че не можете да ми търсите и най-малката отговорност.
— Добре, остави, в най-скоро време ще я положиш.
— Съмнявам се дали ще го сторя.
— Момче! — полека каза капитана и подсвирна учуден, че се натъква на подобна непокорност. — Това ли ти е благодарността за добрините, които съм ти оказал?
— По-добре не споменавай добрините си! — произнесе горчиво лейтенантът. — Добрина ли наричаш да откъснеш насила едно дете от родителите му и да го пратиш сред разбойници?
Скритият подслушвач наостри уши.
— Ах, той е! И дори знае, че е бил отвлечен!
Капитана също остана изумен. Запита сърдито:
— Откъснат от родителите? Насила? За кого се отнася всичко това?
Мариано осъзна, че не е постъпил много умно и се е увлякъл твърде далеч. Предпазливостта изискваше да не се издава, че е попаднал на следа. Но веднъж подведен от ожесточението, можеше да върви само напред, поради което отвърна:
— За мен и никой друг!
— Хм, значи смяташ, че си бил отвлечен? — попита капитана предпазливо.
— Отвлечен и подменен!
— Да, възможно е. Но аз с какво съм съпричастен? Намерих те на открито и до ден днешен нямам представа кой те е подхвърлил.
— Не лъжи, капитане! Ти самият си този, който ме е отвлякъл! — кресна гневно младият мъж.
— Аз? Докажи! Кълна се, че не съм те отнел аз от родителите!
— Е, да, в това действително можеш да се закълнеш, тъй като друг ме е отвлякъл, но е станало по твоя заръка. Нима не познаваш един мъж, който се нарича Тито Сертано? Родом е от Матаро.
— Demonio! Кой ти спомена това име?
— По-нататък: Известна ли ти е страноприемницата «Ел Омбре гранде» в Барселона? През нощта на първи срещу втори октомври 1830 в нея едно момче е било подменено с друго.
— Кой ти повери тези сведения?
— Това си е моя тайна!
— Искам да ми дадеш отговор! Пратих те в Родриганда да наблюдаваш Гаспарино Кортейо и оня другия, а не да плетеш интриги против мен, при туй лишени от основание. Ето защо искам да знам кой ти е надрънкал тези лъжи!
— Не позна!
— Ще го узная, защото имам власт да те принудя!
— Хайде де!
— Да не мислиш, че можеш да ми се противопоставяш? Тогава ще те убедя в противното. Заповядвам ти незабавно да тръгнеш за пещерата!
Младият мъж се изсмя тихо и отвърна:
— Виж, това няма да направя!
— Значи така, открито неподчинение! — изсъска капитана.
— Да! — засмя се повторно Мариано. — Оставам тук. Какво би си помислил граф Родриганда за мосю Де Лотрьовил, ако той изчезне като някой измамник под прикритието на нощта и мъглата? Впрочем в Родриганда страшно ми харесва и… — добави той натъртено — се чувствам така, сякаш принадлежа към графското семейство.