— Такова е и моето мнение — обади се и лекарят. — Впрочем, сеньор Де Лотрьовил, ако се нуждаете от секундант, на драго сърце се поставям на Ваше разположение. А сега моля дамите да ме последват.
Двете девойки бяха така объркани и стреснати, че го последваха безмълвно. Лейтенантът също излезе, без да удостои с поглед останалите. Те изчакаха мълчаливо, докато затихнат стъпките им, след което нотариусът се сопна:
— Безумецо! Едва не издаде всичко!
— Какво щеше да навреди? — изяви гнева си Алфонсо. — Каква наслада би било да се видят физиономиите на тези хора при известието, че оня пришелец е разбойник!
— А каква наслада би било при неговото известие, че ти всъщност заемаш мястото му. Той не храни само голи подозрения, а го знае и единственото, което още иска да разкрие, изглежда, е твоят произход. Ще се погрижа да не ни създава повече пречки.
— А лекарят? — вметна ядно Клариса. — Не се ли държи сякаш е господар на Родриганда?
— И как предвидливо се обезопаси да не го смущават! — избоботи нотариусът. — И все пак на лечението трябва да се попречи. Той самият каза — всяко вълнение би могло да бъде опасно за болния. О, ние ще се постараем да предизвикаме вълнение, достатъчно голямо, за да компенсира операцията.
Докато из приемната се носеха тези враждебни слова, лекарят влезе при графа, придружен от двете дами. Той постави двама слуги пред вратата на вестибюла и я заключи. Графът вече го очакваше и отвърна ласкаво на неговия поздрав.
— Кого ми водите, сеньор? — попита дон Мануел, като чу леките стъпки на момичетата.
— Контеса Розета и лейди Ейми, на чиито ръце мога да разчитам повече от всяка друга помощ.
— Благодаря, докторе! Вие откликнахте на моето сърдечно желание. Къде е синът ми?
— В приемната и помоли да го извините. Налага се да се лиша от присъствието му.
— Ще бъдат ли дамите достатъчно твърди, сеньор?
— Мисля, че в това отношение можете да бъдете спокоен. Те ще ми оказват само дребно съдействие. А сега позволете да ви запитам в какво настроение се намирате?
По лицето на графа премина светла, доверчива усмивка и той отговори, сключвайки ръце:
— Посъветвах се със себе си и Бога и без колебание предоставям съдбата си във Вашите ръце. Сънят завладява тялото, ала през туй време духът се занимава с онова, което човек чувства, мисли и върши наяве. Присъни ми се, че ми върнахте зрението. Видях красивия Божи свят, погледнах лицето на моето добро дете, видях също така и Вас, и лейтенанта… но — добави той с въздишка — не видях моя син, а някакъв чужд човек, чието лице и говор не познавах. Какво правите там? Чувам звънтене.
— Това са инструментите ми.
— Тези инструменти не ме плашат. Те са помощници на Вашия дух и умение и аз трябва да ги обичам и да им имам доверие. Кога можем да започнем?
— Веднага.
Стернау придаде необходимото положение на кушетката, на която щеше да легне графът, подреди удобно инструментите си и поясни на дамите в какво се състои помощта, която очаква от тях. След като се убеди още веднъж, че нищо не е пропуснато, той отиде до прозореца. Розета прегърна нежно баща си и няколко едри сълзи се отрониха от очите й, докато му прошепваше:
— Татко, той се моли.
— Чувствам го — отговори също така тихо графът. Освен тримата съзаклятници, в този момент в замъка едва ли имаше човек, който да не се моли от дъното на душата си за успеха на това трудно начинание.
И лейтенантът, крачещ тихо под прозорците, неволно бе сключил ръце.
— Господи Боже — шепнеше той пламенно, — бъди милосърден! Върни отново слънчевата светлина на болния и аз ще те славя во веки. Амин!
Беше минал половин час, откак Мариано бе застъпил на пост, когато младият граф излезе от портала. Беше екипиран за лов и държеше каишките на две кучета. Слугите поклатиха глави — как му дава сърце да отиде на лов в момент, когато се решава съдбата на баща му.
Тъкмо минаваше край лейтенанта и забеляза на върха на едно дърво кацнала врана. Тутакси вдигна двуцевката до рамото си и се прицели.
— Каква хубава цел! Внимавайте за птицата, Плутон, Полукс! Донесете!
— Мерзавецо! — прозвуча един глас до ухото му. Повече не чу, в главата му нещо забушува и зашумя. Пред очите му падна кървава пелена, остана без въздух.
С няколко скока Мариано се бе озовал до него, стисна го с едната ръка за гърлото, а с другата изтръгна пушката. Под силен юмручен удар негодникът се строполи беззвучно на земята. Няколко слуги видяха сцената и дотърчаха. Сред тях беше и кастеланът.
— О, Санта Мадона, той искаше да стреля! — проплака храбрият Алимпо. — Искаше да сепне сеньор доктора! Така ще каже и моята Елвира. Какво да правим с него?