— Нищо — отвърна лейтенантът. — Ако му посегнете, по-късно ще ви отмъсти!
— Значи не е умрял както трябва?
— Не. Само му излезе въздухът.
— Ах, ако беше мъртъв… ах… ах… това щеше… това щеше да е много жалко за младия господар!
Много добре се виждаше, че всъщност добрият управител искаше да каже тъкмо обратното.
— Не се безпокойте за него! Ще го отнеса на място, където няма да има възможност да създава неприятности.
Лейтенантът вдигна Алфонсо, отнесе го в замъка и се спусна в подземието. Напъха го в един зимник, заключи грижливо, измъкна ключа и се отправи отново към поста си.
Само няколко мига по-късно управителката бе повикана от контесата в стаите на графа. Когато влезе с нечути стъпки в болничната стая, графът седеше в едно дълбоко тапицирано кресло, а лекарят го превързваше.
— Всичко да се затули — нареди Стернау. — До този момент светлината ми бе необходима. Но сега трябва да се покрият дори светлите стени… ала без всякакъв шум!
В помещението още се носеше миризма на хлороформ. Лицето на графа, доколкото позволяваше да се види, бе мъртвешки бледо. С тих, но твърд глас той запита:
— Докторе… успяхте ли? Мога ли да се надявам?
— Хм, да.
— Малко?
— Това зависи най-вече от Вас — никак, малко или много. Само ви моля да бъдете съвсем спокоен, дон Мануел. Утре ще мога да ви кажа повече.
Графът въздъхна тихо. А Розета сграбчи ръката на лекаря и нечуто от баща си прошепна:
— Моля ви, бъдете искрен към мен!
Лицето на лекаря се озари от горда радост. Гърдите си поеха дълбоко дъх на облекчение и той отвърна също така шепнешком:
— Операцията е сполучлива!
— О, Боже мой, ще вижда ли?
— Да! Шт, тихо! Радостта е също толкова опасна, както всяко друго вълнение.
Розета не можа да се сдържи. Въпреки присъствието на приятелката и кастеланшата, тя го прегърна и поднесе устни за лека целувка.
Виждайки тази сцена, добрата Елвира едва не изрази с вик изненадата си. За щастие успя да се сдържи и се утеши с мисълта: «Моят Алимпо трябва да го узнае. О, света Лаурета, толкова ще се чуди и радва!»
Лейди Ейми също бе удивена. След малко лекарят напусна стаята и отиде да освободи лейтенанта.
— А, свършихте ли, сеньор? — попита Мариано, като забеляза лекаря. — И как е… всъщност виждам, че не е необходимо да питам. Очите ви ясно говорят, че сте щастлив.
— Операцията беше по-успешна, отколкото очаквах. Но пред болния още не бива да се споменава. Каква е тази пушка?
— На дон Алфонсо е, когото съм затворил — поясни мрачно Мариано.
— Затворил сте го? Защо?
Лейтенантът разказа инцидента, а лекарят го изслуша с нарастващ гняв.
— Що за човек! — извика той. — Каква гадост! Не може и дума да става за непреднамереност! И това го прави син на баща!
Мариано понечи да възрази, ала се сдържа и замълча. Лекарят продължи:
— Какво възнамерявате да правите с него?
— Решението предоставям на Вас, сеньор. Вие най-добре знаете какви можеха да бъдат последствията от постъпката му.
— Ако беше стрелял, много бе възможно графът да излезе от упойка и операцията да стане опасна. Сега обаче… хм, заведете ме при него! Искам да поговорим.
Слязоха до зимника и лейтенантът отключи. Алфонсо беше чул идването им и стоеше зад вратата. Той поиска да се нахвърли с юмруци върху Мариано, ала лекарят го хвана за ръцете и стисна така здраво, че онзи едва можеше да мръдне.
— Разбойници! Бандити! — скръцна със зъби.
— Не ругайте! — предупреди Стернау. — Каквото и да каже човек като Вас, не може да ни засегне. Ще ви освободим. Преди това обаче искам да разменя няколко думи с Вас.
— Пръждосвайте се, мошеници! Ще наредя да ви изритат през вратата!
— По-спокойно! Няма да ви освободя, преди да сте ме изслушали търпеливо.
— Тогава говорете! — обърна се Алфонсо заповеднически към лекаря.
— Искам да ви кажа, че Вашето поведение ми се струва твърде подозрително. Вярно, че не мога да проникна до същността на причината, но ако се приближите до Вашия баща преди да съм разрешил или при най-малкия опит да му навредите, ще публикувам поведението ви във вестниците и ще ви предам на съда!
— Ами сторете го, сторете го! — извика измамникът надменно. — Сетне ще наредя да нашибат и двама ви!
За лейтенанта това вече бе прекалено. Той бе възнамерявал да съхранява най-строго тайната си, ала сега все пак не съумя напълно да се овладее. Сложи ръка на рамото на Алфонсо и заговори:
— Само посмей да изречеш още една такава закана и ще те просна на земята! Нима мислиш, че няма защо да се страхувате от съда ти и твоите безупречни родители? Нека прокурорът реши дали действително си роден граф Де Родриганда и Севиля! А сега върви по дяволите!