Тя се изчерви и каза:
— Всеки подарък от Вашата ръка, дори и най-дребният, е ценен за мен.
— Да рискуваме тогава. Нека Бог даде благословията си!
С тези думи Стернау се приближи до графа.
— Обърнете се с гръб към прозореца, Ваша светлост! — помоли, изпълнен с надежди. Сетне бавно и внимателно свали превръзките от очите на дон Мануел. — Виждате ли Вашето дете?
Въпросът прозвуча толкова тържествено, че графът остана със затворени очи дори когато бинтовете бяха отстранени. Стоеше до отрупаната с цветя маса, опрял ръка на нея, и не знаеше какво го очаква. Най-сетне все пак се овладя и прошепна:
— Какъв велик ден! Какъв свещен миг! Исусе, нека всичко е благополучно!
Треперейки с цялото тяло, той бавно отвори очи. Стернау бе застанал зад графа и не можеше да наблюдава лицето му, ала го видя да вдига ръце, след което пристъпи няколко крачки към дъщеря си и за свое най-голямо удовлетворение чу да възкликва:
— Свещени небеса! Нима е истина? Не е ли сън? Аз виждам! Сеньор доктор, действителност ли е това?
— Действителност е!
— Татко, ти ме виждаш! Забелязвам го по очите ти! — ликуваше Розета.
Тя се хвърли в обятията на баща си. Той така се развълнува, че се свлече на дивана и затвори очи.
— О, Боже — проплака Розета, — той е в безсъзнание, това ще навреди и на него, и на очите му.
— Не се безпокойте, контесо! — успокои я Стернау. — Негова светлост е само разтърсен, но не е в безсъзнание. А очите му са здрави, добре ще понесат радостта.
— Да, издържаха! — прошепна графът с блага усмивка. — Чувствам го. Ще се осмеля да ги отворя.
И той отново отвори бавно очи. Розета смени риданията с ликуване, целуна баща си по очите, отскочи от него и се хвърли волно в обятията на Стернау. После се втурна с радостен възглас повторно да прегърне баща си. Той не можеше да откъсне поглед от нея. Притискаше я до себе си, милваше я, наричаше я с най-галени имена. По едно време се сети за дълга си и възкликна:
— Но, сеньор, та аз съвсем забравих за Вас! Елате, моля ви, по-близо да видя човека, комуто дължа всичко това!
Стернау пристъпи към него и подаде ръка. Графът дълго се вглежда в лицето му, без да продума.
— Да — обади се най-сетне, — точно такъв бяхте в представата ми. Сеньор, аз не мога да ви се отблагодаря, но съм на Ваше разположение, докато съм жив!
С тези думи притегли Стернау към себе си и го целуна като свой син.
— А сега другите, сеньор! — помоли той.
— Дон Мануел, засега това е достатъчно — отвърна лекарят. — Щадете се и изчакайте до следобед! Лишението ще бъде възнаградено.
— Да не видя дори сина си?
— Него също! — отреди Стернау, споходен внезапно от една идея. — При Вас нали е контеса Розета, останалите ще видите в часовете на смрачаване, когато слънчевите лъчи са изгубили остротата си. Послушайте ме, моля ви, само и този път!
— Ще ви послушам — съгласи се графът. — Но не искам да се радвам сам. Розета, погрижи се цяла Родриганда да се весели! Нека днес бъде празник, велик празник и който има някаква молба, нека я изкаже пред теб, не пред сеньор Гаспарино или Алфонсо, а пред теб и стига да е възможно, ще я изпълня. Всичките ми хора днес да получат извънредна месечна заплата. О, аз ще… аз ще…
Той се замисли и се обърна към Стернау:
— Сеньор, имате ли близки?
— Майка и сестра — гласеше отговорът.
— В Германия?
— Да, в Майнц.
— Мислите ли, че мога да чета?
— Можете, но още не бива.
— Дори няколко реда?
— Дотолкова мога да позволя.
— А да пиша? Само един ред или два, не повече!
— Належащо ли е?
— Да.
— Тогава пишете, но не обърнат към прозореца!
Графът отиде до писалището си, извади една бланка и я попълни. След което я сгъна и подаде на дъщеря си.
— Вземи, Розета, детето ми — рече, — и го помоли да приеме този спомен от днешния ден, не от мен, а от теб, и не за себе си, а за своята майка и сестра! Онова, което той извърши, не може да бъде възнаградено, ала на неговата майка и сестра сме длъжни да покажем колко ни е скъп, че ще остане за нас незабравим!
Тя взе документа, за да го предаде на Стернау, ала той направи отбранително движение.
— Зная — изчерви се Розета, — но ме разберете добре: не става въпрос за подарък, а за проява на внимание, която нямате право да отблъснете, понеже не касае Вас, а други.
И тъй като той не мръдна от мястото си, Розета се приближи до него, пъхна документа в ръката му и едва чуто прошепна:
— Карлос, моля ви, вземете го!
Стернау не можа да се противопостави. Подаде на двамата ръка в знак на благодарност. После си тръгна и едва когато стигна в стаята си, видя, че държи в ръката си ордер за двадесет и пет хиляди сребърни пиастра, един наистина княжески хонорар, който тутакси правеше от него състоятелен човек.