Бързото му излизане от стаята накара Розета да си помисли, че се е обидил.
— Не вярвам, дете мое — успокои я дон Мануел. — Той зачита не парите, а принципа. Сърцето ми се пръска, ала не можех да сторя нищо друго. Това не е хонорар, не е заплащане, в него се съдържа всичко, което чувствам, кажи му го специално, Розета! А сега побързай и се погрижи хората да разберат нещо от днешния ден!
Петнадесета глава
«Pohon Upas!»
Междувременно сеньор Гаспарино Кортейо бе заминал за Барселона. В пристанището на този град между другите кораби лежеше на котва и един тримачтов, на чийто нос и кърма се четеше името «Ла Пендола». Преведена, думата означава «Перото» или «Махалото». За непознавача името навярно би се сторило странно за един такъв голям, тежък търговски кораб с три мачти и няколко палуби. Но морякът не би се учудил на името. Виждаше се наистина, че «Перото» не е строен в американска корабостроителница, но образецът му бе американски. Носът се извисяваше дръзко над предната палуба, а килът бе дълъг и остър. При това такелажът беше като този на клипер, което предполагаше, че «Ла Пендола» е извънредно бърз платноход и лети по водата «с лекотата на перо». Но вярно е също, че кораби от тоя тип имат лесна склонност към преобръщане. Както се изразяват моряците, «често си счупват гръбнака», тъй че да се води подобен съд се изисква особено умение.
Днес Ландола се бе заключил в каютата си с Гаспарино Кортейо, за да могат необезпокоявано да разговарят за своите сделки. Нотариусът беше седнал пред голям куп документи, които проверяваше. В един момент остави перото настрана и заяви:
— Доволен съм от Вас, Ландола. Моят дял възлиза на тридесет хиляди дурос, а тоя път не очаквах да спечеля толкоз.
Лицето на капитана остана безстрастно. Той попита хладно:
— Е, какво ще правим? Ще се разплащаме ли или ще оставите парите да ги употребя за сделки?
— Задръжте ги!
— Добре, уредено! Нещо друго да имате?
— Хм! Нямате ли нужда от матрос?
— Винаги имам нужда. От какъв?
— Който да изчезне.
— Аха! Във водата? — попита Ландола с особена усмивка.
— Е, може и само от страната. Условието е да не се връща.
— Както дон Фернандо де Родриганда и Севиля. Нали?
— Шт! — предупреди нотариусът стреснато. — Ако някой ви чуе! Не споменавайте повече това име! Та дон Фернандо е… мъртъв…
— Дори по-лошо от мъртъв… погубен… мога да се закълна в това! Кой е новият матрос?
— Представя се за офицер, но е авантюрист.
— Това ме радва! Винаги съм предпочитал такива! Къде се намира?
— В Родриганда. Трябва да дойдете да го приберете.
— Хубаво. Силен ли е?
— Много!
— Значи ще се отбранява?
— При всички случаи!
— Ще го лишим от тая възможност! Колко давате, сеньор?
— Вие колко искате, капитане?
— Триста дурос за всичко: незабелязано отвличане, никакъв шум, безследно изчезване и никакво връщане.
— Съгласен съм, макар да знам, че от продажбата си докарахте порядъчна сума. Пишете все таки триста отгоре. Къде ще го отведете?
— Хм, още не знам. Вероятно на Борнео или Целебес. Там малайците на драго сърце дават злато, та дори и скъпоценни камъни за белите, които принасят в жертва на своите богове или колят в чест на покойниците си.
— По сатанински изтънчен хитрец сте Вие, капитане!
Морякът се усмихна ехидно.
— Тая сатанинска изтънченост не липсва и на Вас. Кога да дойда за момъка?
— Утре вечер можете ли?
— В Родриганда? Да. Ще пристигна с подходяща кола. Къде да спра?
— Аз ще ви пресрещна. Уредете така, че да ви срещна точно в десет часа на границата на имението!
— Добре. Встъплението предоставям на Вас. Трябва да става въпрос за голям юначага, иначе едва ли бихте си дали такъв труд. Една глътчица отрова, хм, би свършила далеч по-бърза работа.
— Ненавиждам отровата. Тя е ненадеждна и предателска.
— Ненадеждна? Ха-ха-ха! В една стара книга открих нов вид отрова, великолепна! Ще ви я покажа!
Капитанът отключи едно вградено в стената на каютата шкафче, избута настрани купчина тежки фишеци с монети и измъкна някаква книга, от чийто шрифт бе видно, че е отпреди повече от сто години. Корицата и заглавният лист липсваха. Сложи я пред себе си и я разгърна.
— Великолепна книга! — рече. — Купих я от един стар немски кормчия, който Бог знае откъде я е задигнал. Съдържа всевъзможни рецепти и средства, а тук… — той посочи следния абзац: