— Кой си ти? — учуди се в първия миг Унгер.
— Бизоновото чело, мищекът — отвърна запитаният.
— Значи ти си Текалто? Мокаши-тайис, сиболерото?
— Да. Познаваш ли ме?
— Никога не съм те виждал, но съм слушал много за теб.
— Как се казваш?
— Името ми е Унгер, немец съм.
Суровото лице на индианеца се проясни. Той навярно беше на около двадесет и пет години и можеше да бъде смятан за образец на индианска красота.
— Ловецът, освободил моята сестра?
— Случаят бе благосклонен към мен.
— Не, случаят няма пръст в тази работа. Ти си отнел конете на команчите и си яздил до бивака им. Бизоновото чело ти дължи голяма благодарност. Ти си храбър като Матавасе, Господаря на скалите, който също е немец.
— Опознал ли си немците?
— Познавам неколцина. Американците ги наричат дъчмъни. Те са силни, храбри, умни, искрени и верни. Слушал съм за един от тях, на когото апачи и команчи са дали името Итинти-ка, Гърмящата стрела.
— Не си ли го виждал досега? — запита траперът.
— Наричат го Гърмящата стрела, защото е бърз и сигурен като стрелата и могъщ и опасен като гръмотевицата. Пушката му никога не пропуска целта и никоя следа не може да заблуди окото му. Много съм слушал за него, но не бях го виждал. Едва днес това ми се удаде.
— По какво ме разпозна? — изненада се Унгер.
— По скулата ти. Гърмящата стрела е бил прободен с нож по скулата, това знае всеки, който е слушал за него. Такъв белег бие на очи. Отгатнах ли?
Унгер кимна:
— Прав си. Наричат ме Итинти-ка, Гърмящата стрела.
— Благодаря на Ваконда, че ми позволи да говоря с теб. Ти си храбър мъж, дай ръката си и стани мой брат!
Споразумението бе скрепено и Унгер произнесе:
— Докато очите ни виждат, нека бъде приятелство между мен и теб.
А индианецът добави:
— Моята ръка е твоя ръка, моите крака са твои крака! Горко на твоя враг, защото той е и мой, и горко на моя враг, защото е твой! Моята душа е твоя, а твоята душа — моя! Ние сме едно цяло!
Бизоновото чело не беше индианец от типа на северните коренни жители. Разговорлив и общителен, той бе не по-малко опасен от онези мълчаливи червенокожи, които считат за срамно да изразяват с думи чувствата си.
— В хасиендата ли си отседнал? — запита Унгер.
— Не — отговори ловецът на бизони. — Кой би могъл да живее и спи на въздух, пленен от четири стени? Отседнал съм тук. — Той посочи тревната площ, върху която стоеше.
— В такъв случай ти имаш най-доброто легло в хасиендата. И аз не можах да издържа в стаята.
— Твоят приятел Мечешко сърце отиде на пасището. Говорих с него и му благодарих. Той е мой брат, както и ти.
— Сега къде е?
— Седи при вакуеросите, които обсъждат нападението на команчите.
— Да отидем при тях!
Индианецът метна тежката си пушка на рамо и поведе немеца.
Далеч в полето, сред пасящите стада полудиви коне, вакуеросите се бяха настанили на земята, пушеха и си бъбреха за приключението на младата господарка. Случаят се бе разпространил бързо. Мечешко сърце седеше мълчалив. Новодошлите се наместиха, без това да смути някого, независимо че сега присъстваше и вторият герой на разказа. Той веднага взе думата и се завърза един от онези увлекателни разговори, които могат да се чуят само на бивак сред пущинака.
По едно време разговорът бе прекъснат от гневно пръхтене и хъркане.
— Какво беше това? — обърна се бързо по посока на шума Унгер.
— Враният жребец — отвърна един от вакуеросите. — Ще трябва да умре от глад, щом не се подчинява.
— Да умре от глад? Защо?
— Защото е неукротим.
— Ами!
— Ами? Сеньор, не се съмнявайте! Много се измъчихме с него. На три пъти го вкарвахме в корала, за да го укротим, но всеки път бяхме принудени да го освобождаваме. Той е самият дявол. Всички ние сме ездачи, повярвайте ни, ала всички бяхме хвърлени, освен един.
— И кой е той?
— Бизоновото чело, вождът на мищеките. Само той не бе хвърлен, но въпреки това не усмири жребеца.
— Невъзможно. Който се задържи на седлото, излиза победител от двубоя.
— Така смятахме и ние. Обаче дяволът, вселил се във врания жребец, го накара да се потопи във водата, а когато и това не помогна, просто се втурна в най-гъстата част на гората.