«Чудесна отрова за смърт и умопомрачение.
Взема се една част сок от Antiaris toxicaria, така наречения анчар, половин мярка сок от Strychnos Tieute, който хората наричат явански орех, четвърт — сок от Alpinia galanga, която е индийски галапт и също толкова сок от Zingiber cassamumar, наричан отровен ингвер. Изварява се до половината и се съхранява в шишенце. Пет капки от нея умъртвяват здрав човек; две капки обаче ще му отнемат разсъдъка и той вече никога няма да знае кой е бил.
Това умопомрачение се лекува със следната настойка:
Счуква се една кафяна чашка Capsium, както наричат храстовидните лютиви чушлета, и се прибавя половин кафяна чашка слюнка от човек, гъделичкан до пяна, оставя се една седмица и след това се добавя лъжица силен оцет. Две капки от тоя прекрасен цяр за три дни възвръщат отново съзнанието.
Забележка: Може да се приготви само в азиатските страни и е изпробвана върху много хора, така наречените негри, малайци и други диваци.»
— Нима можете да четете такъв шрифт? — попита адвокатът.
— Да — ухили се капитанът. — Разбирам немски.
— Тогава ми преведете това «лекарство»!
Когато капитанът привърши, адвокатът запита:
— А имате ли от отровата? Хм! Дали би могъл човек да се сдобие с няколко капки?
— За кого? Да не би за младежа, когото трябваше да дойда да взема?
— Не.
— Тъй, това е нещо друго. Но «церът» е дяволски скъп. Капката струва пет дурос.
— Ascuas! Но действа надеждно?
— Имате думата ми!
— Мога ли да получа десет капки?
— Да. Това прави петдесет дурос!
— Давайте и запишете петдесет отгоре!
Капитанът бръкна в същото шкафче и извади едно аптекарско шише, от което отсипа в друго, по-малко, десет капки.
— Ето, сеньор! Количеството е достатъчно да умъртви двама или отнеме разума на петима. Да се надявам, че сте доволен от мене!
Този разговор се проведе два дни след заминаването на адвоката от Родриганда. На третия, празничния ден, той се завърна. Минавайки през селото, се изненада немалко на празничния му облик. Едва в замъка узна повода и незабавно се отправи към съзаклятницата си за по-подробни сведения.
Здрачът започна да се спуска и лекарят и Розета бяха отново при графа, който сега вече настоя да види сина си. На Стернау не оставаше нищо друго, освен да изпълни волята на дон Мануел.
— Ще изпратя да го повикат — рече той и отиде във вестибюла. Сетне нареди на слугата: — Да дойдат граф Алфонсо и лейтенант Лотрьовил. Но непременно да влязат едновременно!
Мариано нямаше и представа за плана на лекаря. Днес не носеше униформа, беше цивилен. Във вестибюла се сблъска с Алфонсо, който не го удостои с поглед. Графът отново беше със свалена превръзка и очакваше с нетърпение сина си. Когато двамата влязоха, очите му се спряха най-напред на Алфонсо, ала бързо се плъзнаха към лейтенанта. В следващия миг се надигна, пристъпи с разтворени обятия към него и извика:
— Сине мой, аз прогледнах! О, ела да ти се порадвам! При тази сцена гореща вълна кръв заля лейтенанта, но бе принуден да се овладее. С каква радост би се хвърлил в обятията на този мъж! Беше му невъзможно да отговори, но пък и не стана нужно, тъй като Алфонсо отвърна вместо него:
— Заблуждаваш се, татко, аз съм твоят син!
Графът фиксира остро говорещия с отново прогледналите си очи и произнесе:
— Кой се занася тук с мен? Вие не сте моят син!
— И все пак съм аз — заяви Алфонсо. — Не ме ли позна по гласа?
Дон Мануел се втренчи в него.
— Тоя глас, о, тоя глас! — възкликна той. — Да, познавам го, но когато го чух отначало, не помислих, че може да принадлежи на сина ми. А другият кой е все пак?
— Лейтенант Де Лотрьовил — отговори Стернау.
— Лейтенантът! О, сеньор Де Лотрьовил, кажете вярно ли е!
Главата на Мариано зашумя, ала той отговори:
— Ваша светлост, така е!
В същия миг от устата на графа се отрони звук, за който не би могло да се каже дали е въздишка или ридание. Той не докосна нито един от двамата, обърна се бавно и като се свлече на мястото си, каза:
— Розета, предай на сеньорите да си вървят! Нека остане само сеньор Стернау!
В покоите на Клариса Алфонсо завари и адвоката. Двамата очакваха връщането му с най-голямо напрежение.
— Е? — запита Кортейо.
— Не искаше и да знае за мен! — прозвуча отговорът. — Понечи да прегърне лейтенанта.
— Той там ли беше?
— Влезе с мен.
— Demonio, твърде много ми прилича на кроеж! Какво каза графът на оня?