— Да, чела съм за тези неща. А вярно ли е, че хората, които се скитат из дивия пущинак, могат да открият всяка следа от човек или животно?
— Така е. Но трябва да се признае, че за тая цел са необходими не само упражнения, а и проницателен ум, нещо, което не се придобива. То си е вродено. Човек трябва да притежава умението да черпи сведения от всяка песъчинка, всеки стрък трева, всеки клон, да взема под внимание хиляди обстоятелства, за които друг не би и помислил.
— Вие вършили ли сте го?
— Дори съм бил принуден — потвърди Стернау, без да се замисля.
— Охо, значи сте един от онези прочути скаути, които водят толкова романтичен живот?
Той се поклони с комично достойнство.
— На Вашите услуги, миледи.
— Чудесно би било човек да преживее нещо подобно и се удиви на проницателния ум на някой прериен ловец!
— В Мексико желанието ви е лесно изпълнимо, миледи, ала тук… а-а, вероятно е възможно и тук, тъй като виждам една следа, която би могла да ни послужи за пример.
По време на непринуденото си бъбрене те се бяха отдалечили от Елвира и нейните цветя и навлезли в оная част на парка, която граничеше със задната страна на замъка. Несвикналото око не би могло да открие отпечатъците, оставени в пясъка, ала обученият поглед на Стернау, възбуден и изострен от темата на разговора, тутакси различи, че оттук са минали няколко души.
— Следа? — попита англичанката, взирайки се внимателно в земята. — Но аз не виждам нищо!
— Вярвам ви напълно, миледи — отговори Стернау. — За да се заключи от положението на песъчинките, че през нощта е стъпвано по тази рядко употребявана пътека, действително са необходими очите на индианец или опитен прериен ловец.
— През нощта? Но, сър, думите ви навяват асоциация за някакво тайнствено приключение!
— О, не е нужно веднага да мислим за такива неща — усмихна се Стернау. И като я хвана за ръката да я задържи, той продължи: — Останете засега тук, моля ви, за да не заличите следите! — Сетне се наведе да прегледа пясъка и каза: — Погледнете насам, миледи! Виждате ли, че тук пясъкът е вдлъбнат?
Ейми последва поканата, огледа земята и потвърди изненадано:
— Вярно, виждам отпечатък! И смятате, че е оставен от крак!
— Именно. От голям ботуш с широк нисък ток, вероятно от рода на онези, които носят рибарите и моряците. А ето следа от втори ботуш, съответстваща на първата. Тук вдясно има още няколко стъпки, следователно оттук са минали няколко души. Разгледа ли човек внимателно ръба на отпечатъците, ще види, че напълно се е сринал, не е така рязко очертан, както ако хората са минали преди малко. Значи следите са оставени в ранните нощни часове.
— Но такива ботуши не носи никой в замъка — забеляза девойката, очарована от това странно обстоятелство.
— От което може да се предположи, че мъжете не са били тукашни — гласеше неговият отговор. — Започва да ме обхваща леко подозрение.
— Ах, наистина ли? — стресна се англичанката.
— Да. Дошли са откъм замъка. Нека видим от коя врата!
Те проследиха дирята до замъка и стигнаха до задния вход, от който се бяха възползвали моряците.
— Охо! — възкликна Стернау. — Вижте, посоката на идване и връщане е различна. Тези хора са дошли откъм храстите вляво, а после са се отправили надясно към парка. Значи наистина са били непознати. Работата е съмнителна. Да побързаме! Трябва час по-скоро да узнаем накъде са се упътили.
Последваха следите. От минута на минута Ейми Дридън ставаше все по-възбудена. Наблюдаваше с какъв остър поглед придружителят й оглежда и преценява и най-дребните неща, с каква сигурност определя посоката. На едно място, където пътеката се разширяваше и пясъкът беше все още влажен от росата, за учудване на Ейми Стернау изследва почвата с по-голямо старание, след което каза:
— Странно, миледи. При непознатите е бил един от обитателите на замъка. Погледнете, тази стъпка е от изискани мъжки ботуши! Ще я преснема.
С тия думи лекарят извади лист от вестник и молив и прерисува точно следата от ботуша.
— Така, това е едно — поде наново той. — Другото е още по-впечатляващо. Тук са вървели двама мъже един след друг. Забелязвате ли, че токовете на ботушите им са оставили по-дълбок отпечатък в пясъка от подметката?
— Да, сър!