— Още днес ще го сторя, Ваша светлост.
— Това е, засега приключихме. Останете със здраве!
Нотариусът се отдалечи с дълбок поклон. Като се върна в стаята си, той хвърли договора с подигравателна усмивка на масата и изрече с ненавист:
— Три хиляди дурос! Че оня негодник би могъл да си живее като барон. Само че тая няма да я бъде. Заповедта така и ще си остане неиздадена. Още сега тръгвам след него за Барселона. През време на отсъствието ми лекарството ще подействува и върху мен няма да падне никакво подозрение, та нали не съм бил тук.
Само половин час по-късно той яздеше по шосето, по което бе минал Стернау.
Още половин час по-късно Алимпо слезе от жилището си да се постави на заповедите на графа. Той бе от хората, за които не бе необходимо да се долага и влезе, както обикновено, без да праща предварително слуга. Внезапно отскочи ужасен — графът клечеше като животно в най-отдалечения ъгъл и надаваше жални ридания.
— О, не ми прави нищо! — изхлипа той. — Но аз не зная кой… кой съм!
Управителят не беше герой, ала привързаността към господаря му даде кураж да остане.
— Ваша светлост! Дон Мануел! — извика. — Идвам да попитам…
— Ох, недей, не питай нищо! — прекъсна го графът. — Не зная… и без това вече нищо не зная!
— Боже мой! — възкликна Алимпо. — Какво се е случило? Мили, скъпи дон Мануел, ама изправете се! Позволете да ви вдигна!
Кастеланът приближи до графа. Ала онзи се дръпна още по-далеч в ъгъла, разперил отбранително ръце и закрещя:
— Махни се от мен! И без това не знам нищо… нищичко!
— Но, Ваша светлост, нима вече не ме познавате? Та аз съм вашият верен Алимпо!
— Алимпо? а…лим…по? — попита графът замислено, сетне се изправи бавно, пристъпи напред и добави: — Алимпо, да, да, вярно! Аз съм верният Алимпо. Ами да, сега зная… зная. Аз съм верният Алимпо!
Втренчените му очи се оживиха. Закрачи напред-назад из стаята, без да обръща повече внимание на управителя, като си мърмореше ту с радостен, ту със страдалчески израз:
— Да, да, аз съм верният Алимпо, сега го зная. Моето име е Алимпо!
Изплашен вече не на шега, кастеланът тутакси се завтече към своята Елвира, която завари да глади бельо.
— Елвира! — викна той, останал без дъх от търчането.
— Какво има? — попита тя и вдигна очи от работата си. Като видя тревожния вид на мъжа си, разтвори ръка и нажежената ютия се стовари с шум на пода.
— Santa Madonna! — проплака. — Какво се е случило? Ама ти изглеждаш съвсем отчаян, Алимпо!
— Да, да, съвсем отчаян! — изохка той, поемайки тежко дъх. — Заради графа. Той е… ох, ах! Той е… той е полудял!
Елвира отстъпи крачка назад и отвори уста да каже нещо. Не излезе обаче нито звук и устата й остана отворена.
— Да, да, полудял, съвсем полудял! — довърши управителят.
Едва сега, след повторението на ужасната новина, Елвира отново върна речта си. Но не за да нададе вопъл, а да изрази възмущението си:
— Верни ми Алимпо, ти самият си останал без разум!
— Аз?! — кажи-речи кипна той. — Чуй, скъпа Елвира, такива подмятания няма да търпя! Графът действително е полудял!
— Тъй, тъй! И кой те осведоми?
— Никой. Видях го сам.
— Невъзможно! Кой знае какво си видял, Алимпо!
Последното съмнение дойде твърде много за него. Теглейки масивната си съпруга за ръка, подкани:
— Ела с мен, Елвира, и сама ще се убедиш, че съм прав!
— Да, веднага! — отговори тя. — Остави ме само да вдигна ютията!
След като вдигна и премести на безопасно място ютията, която бе прогорила черно петно на пода, тя последва мъжа си до покоите на графа. Завариха го все още да кръстосва стаята с тихи, мистериозни стъпки и да си говори сам:
— Да, да, не ми правете нищо, защото зная… зная, аз съм верният Алимпо!
Графът изглеждаше толкова объркан, че не оставяше никакво съмнение — в него говореше ненадейно настъпилото безумие.
Едва го погледнала, Елвира плесна с ръце и ревна:
— О, Санта Мадона, истина е. Той е обезумял!
Тя се отпусна безсилна на стола. Графът чу гласа й и се обърна със страшен, обезумял поглед.
— Обезумял? — обади се той. — Кой? Аз съм Алимпо… верният Алимпо!
Сетне продължи да върви напред-назад.
— Тичай, тичай, Алимпо! — простена Елвира. — Бързо доведи милостивата контеса!
Алимпо я послуша и скоро откри Розета в стаята на англичанката. По вида му тя веднага разбра, че се е случила някаква беда и запита.
— Каква е тази припряност, Алимпо? Какво има?
— О, милостива контесо, само не се плашете! — помоли той почти разтреперан.