— Боже мой, та това звучи направо обезпокоително! Говори, Алимпо! Какво се е случило?
— Нещо ужасно, нещо наистина ужасно! Розета подскочи от мястото си и улови управителя за рамото.
— Един… един човек… е полудял! — затруднено произнесе той.
— Полудял? И кой, за Бога?
— О, скъпа контесо, извинете ме, че трябва именно аз да ви го кажа! То ще ви причини голяма болка. Говоря за дон Мануел.
— Татко? — запита Розета потресена.
— Да.
Тогава тя се разсмя и отвърна:
— Добри ми Алимпо, явно има някакво голямо недоразумение.
— Не, няма — увери я той. — Дон Мануел действително е полудял. Моята Елвира също го видя. Тя дори е още при него.
— В какво се проявява лудостта му? — попита Розета, все още усмихната.
— Когато влязох при него, беше клекнал в ъгъла като куче. Имаше вторачен, страшен поглед. Ридаеше и ме молеше да не му правя нищо. Забравил е кой е и сега се смята за мен, управителя Алимпо.
Розета изгледа невярващо събеседника си, сграбчи внезапно приятелката си за ръка и я повлече безмълвно навън. Като влязоха в стаята на нещастника, Елвира продължаваше да кърши ръце на стола. А графът крачеше като котка из стаята и непрестанно повтаряше едно и също. До този момент Розета все още смяташе, че се касае за някакво забавно недоразумение. Затова пък толкова по-голям бе ударът, когато видя баща си. Пред очите й притъмня, посегна във въздуха, сякаш диреше опора, и се свлече в ръцете на Ейми Дридън. Беше на път да изпадне в безсъзнание, ала съумя да се овладее, освободи се от приятелката си и се спусна към графа.
— Татко, какво ти е, за Бога, какво става с теб? — извика тя.
Графът спря и я изгледа с втренчени, лишени от разум очи.
— Какво става с мен? — попита той. — Не зная нищо. И не ми прави нищо, та нали аз съм верният Алимпо! — Редеше думите бавно, монотонно.
— Татко, татенце! — проплака ужасено дъщерята и го обгърна с ръце. — Какво е станало? Ти си болен. Не ме ли познаваш?
— Да те познавам? — запита, като поклати леко глава. — Не познавам никого. Аз съм Алимпо.
— Не, не си Алимпо — викна тя. — Ти си моят баща, моят обичен баща. Ела на себе си, осъзнай се!
С високи сърцераздирателни ридания Розета се притисна до гърдите му. Помилва го по страните и разпилените коси, целуна устните, изпосталялата ръка. Притискаше се с цялата си любов и страдание към него. Ала той оставаше безучастен в прегръдките й, докато най-сетне я отстрани от себе си и рече:
— По-добре не ме задушавай, не ми прави нищо, защото сега зная кой съм. Аз съм Алимпо, да, верният Алимпо!
Това дойде премного. Розета се добра с хълцане до дивана и се свлече. Приятелката й се спусна към нея и я прегърна разплакана. Управителят също ридаеше неутешимо с жена си. Графът застана пред тях, измери ги със стъклен поглед и каза:
— Не плачете! Та аз нищо не съм ви сторил. Аз съм верният Алимпо.
— О, Божичко, какво да правим? — простена Розета.
— Ами сеньор Стернау не е ли тук! — попита Ейми през сълзи.
Контеса Розета подскочи.
— Стернау! — възкликна тя. — Ох, как можах да го забравя! Да, само той може да помогне, единствено той ще помогне. Но той замина за Барселона. Алимпо, незабавно изпрати някой след него! Нека час по-скоро се връща.
— За Барселона? — попита управителят, вече готов да хукне. — Но къде се намира той там?
— Оох, Господи, не зная! Изпрати трима, четири, пет човека. Нека препускат, дори до смърт да уморят конете, само да го открият. Хайде побързай! Сега всяка минута е ценна.
Розета не се сети за брат си, сега не мислеше за никой друг освен за любимия. Кастеланът изтърча до конюшнята и след няколко минути трима ездачи препуснаха от Родриганда на най-бързи коне.
Алфонсо бе застанал до прозореца в стаята на сеньора Клариса. Като видя конниците, той се обърна към майка си със забележката:
— Трябва да се е случило нещо необичайно. Графът току-що експедира трима бързи куриери.
— Виж ти! И накъде?
— Не може да се каже. Препуснаха вдясно по пътя за Матаро или нататък към Барселона.
— Нямам представа коя е причината. Защо не отидеш да се осведомиш, синко? В нашето положение всяко нещо е от значение, толкова повече едно събитие, изискващо изпращането на трима куриери наведнъж. Човек трябва да е нащрек.
Алфонсо отвори прозореца и даде знак на Алимпо, който тъкмо се връщаше от конюшните, да се качи.
— Кой изпрати тези трима конници? — попита той, когато управителят влезе.
— Аз, милостиви господарю — отговори Алимпо.
— Къде?
— До Барселона.
— По чия заръка?
— Милостивата контеса така нареди.