— Аха! И какво ще правят тези хора в Барселона? При това трима едновременно!
— Ще търсят сеньор Стернау.
Управителят не хранеше ни най-малко уважение към Алфонсо. Оттук и лаконичните отговори, които буквално трябваше да се изтръгват от устата му.
— И за какво ще търсят лекаря? — продължи да разпитва младият граф.
— Негова светлост, дон Мануел, внезапно заболя. Мисля, че Негова светлост е полудял.
— Полудял? Caramba! — В проклятието на Алфонсо се долавяше страх. Ала за внимателния наблюдател не би било трудно да забележи, че очите му просветнаха. Сетне каза на управителя:
— Добре. Идвам веднага.
Едва Алимпо бе затворил вратата зад себе си, Клариса подскочи, улови Алфонсо за ръцете и викна от радост:
— Спечелихме, Алфонсо, спечелихме! Знаеш ли кой е предизвикал лудостта? Баща ти!
— Ах! Не е възможно! Може ли да се отнеме разумът на човек, който само преди един час е бил здрав?
— И още как. Баща ти не сподели подробности, но снощи ми загатна, че днес нещо ще се случи с графа.
— Demonio, това е умно! Няма смърт и все пак аз съм наследник!
Докато се разиграваха тези събития в Родриганда, адвокатът яздеше по шосето за Барселона. Но не след дълго сви по един път за пешеходци. Той минаваше през села и чифлици. Стернау не го знаеше и се придържаше към шосето като колата, чиято диря следваше. Поемайки по този пряк път, адвокатът искаше да изпревари лекаря и да вземе по тоя начин мерки онзи нищо да не научи.
Колата беше прибрана на сигурно място от съдържателя на страноприемницата «Ел Омбре гранде». Когато пристигна в Барселона, адвокатът отиде при него и му заръча да не дава информация, ако бъде запитан кой е наел купето. Сетне се насочи към пристанището да търси Ландола и го намери на борда.
— О, сеньор Кортейо — поздрави го капитанът. — Не ви очаквах толкова скоро, но все пак ми е приятно, че дойдохте. Аз съм готов, документите ми също са оформени. Мога да вдигна платна.
— Това е много добре.
— Много добре? Надявам се, че не се е случило нещо неприятно.
— Не. Исках само да ви кажа, че са забелязали колата и се предполага кого сте превозили. До час в Барселона вероятно ще пристигне човек, който следва дирята ви.
— Хубаво. Нека скача във водата и плува след мен. Имате ли време за окончателно сключване на споразумението?
— Да.
— Добре, ще свършим за четвърт час, след което веднага отплаваме в открито море. Приливът вече настъпи.
— Как е пленникът?
— Чувства се много добре. Лежи долу в трюма и до тоя момент нито е говорил, нито е докоснал храната и водата.
— Трябва да умре! Не забравяйте спогодбата ни!
— Не се грижете! Елате долу в каютата, сеньор!
Половин час по-късно Кортейо отново беше на сушата, а «Ла Пендола» вдигаше котва, за да поеме своя път.
След като напусна Родриганда, доктор Стернау бе отведен от следата до големия военен път, който свързва Лерида с Барселона. Тук тя се изгуби сред многобройните коловози по пътя, така че за проследяване не можеше и да се мисли. Стернау имаше само една отправна точка. От стъпките в парка знаеше приблизителния брой на пътниците в колата. Но това все пак бе крайно несигурно.
За негово щастие близо до сливането на шосето за Родриганда с военния път един овчар пасеше мериносовите си овце из стърнищата на ожъната нива. От намиращата се край него бричка можеше да се предположи, че е бил на полето и през нощта. Стернау насочи коня си към него и след кратък поздрав запита:
— Тук ли спа миналата нощ?
— Да, сеньор — гласеше отговорът. Лекарят му даде една сребърна монета и продължи да пита:
— Беше ли много оживено през нощта?
— Не. Мина едно-единствено купе. По пътя за Родриганда.
— В колко часа?
— Един час преди полунощ, а може би и по-рано. Приблизително два часа по-късно отново се върна.
— Кой седеше вътре?
— Бяха неколцина. Не познах никого.
— Какви коне бяха впрегнати?
— Кафяв и бял.
— Не видя ли случайно как бяха облечени хората?
— Мисля, че имаха рубашки и барети, каквито носят моряците.
— Добре, благодаря ти. Адиос!
Стернау продължи ездата си. Това, което чу, все пак му даде някаква сламка. Оттук натам спираше при всяка крайпътна страноприемница и разпитваше дали е минала колата край тях, но не можа да научи нищо определено. По тая причина напредваше много бавно. Най-сетне, след като бе яздил около три часа, стигна до една усамотена вента, пред която имаше няколко ясли — знак, че тук и конят на друмника може да получи храна и подслон. Той слезе, върза животното си и се вмъкна в ниското помещение, където си поръча чаша вино. Съдържателят беше стар, много разговорлив човек. Тутакси подхвана със Стернау разговор за времето и хиляди други неща, съвсем безразлични за лекаря. Накрая старият запита: