— По дяволите! — изруга Унгер.
— Така е — кимна Бизоновото чело. — Това е позор, но е вярно. А аз мога да се похваля, че вече съм уморил до смърт някои коне, които са минавали за неукротими.
Вакуерото продължи:
— Много ездачи и ловци са били в хасиендата, за да опитат силата и умението си, но винаги напразно. Всички казват, че може би има само един, който е в състояние да укроти жребеца.
— Кой би могъл да бъде?
— Някакъв ловец там горе, край Ред Ривър, който би яхнал и сатаната в пъкъла. Този мъж е попадал сред диви хергелета и се прехвърлял от животно на животно, докато се измъкне с най-добрия кон.
Унгер се усмихна лукаво и запита:
— Има ли име?
— Как всъщност се казва не знам, но червенокожите го наричат Итинти-ка, Гърмящата стрела. Всички ловци, които идваха от север, разказваха за него.
Мечешко сърце и Бизоновото чело не дадоха да се разбере, че самият Унгер е въпросният, а и той запита, без да трепне:
— Къде е конят?
— Лежи вързан зад онази могилка.
— Ауте — о, горкият, не е справедливо!
— Ха! Сеньор Арбелец много държи на конете си, ала този път се закле, че ако враният не се усмири, ще умре от глад.
— Нима сте вързали и муцуната му?
— То се знае.
— Покажете ми го!
— Елате, сеньор!
Тъкмо се надигаха от земята и видяха към тях да се задават на коне старият Арбелец, дъщеря му и Каря. Хасиендерото провеждаше обичайния си оглед преди падането на нощта. Без да се обезпокоят, вакуеросите поведоха Унгер към жребеца.
Животното лежеше с вързани крака и намордник на муцуната. Очите му бяха кръвясали от ярост и възбуда. Всяка отделна вена се бе издула до пръсване, а от намордника капеха едри гроздове пяна.
— Ascuas, та това си е чист грях! — извика Унгер.
— Направете нещо друго, сеньор! — рече хладнокръвно вакуерото, повдигайки рамене.
— Животното се измъчва. Не бива да се допуска подобно нещо. По този начин ще бъде погубен най-благородният кон.
Унгер се поддаде на гнева си. В този момент се приближи Арбелец с момичетата.
— Какво се е случило, сеньор Унгер, та сте толкова развълнуван? — запита той.
— Вие погубвате жребеца! — отвърна невъздържано немецът.
— Аз също не го желая, но той трябва да се научи на послушание.
— Жребецът може да бъде укротен, но не по този начин.
— Опитахме всичко, но напразно.
— Трябва му един умел ездач на гърба!
— Нищо не помага.
— Ха? Мога ли да опитам, сеньор?
— Не.
Унгер го изгледа учудено.
— Защо не?
— Защото животът ви ми е скъп.
— Ами! Предпочитам да загина, но да не гледам повече това. Никой познавач на коне не би го изтърпял. И така, мога ли да възседна врания?
Ема смушка коня си да излезе напред и помоли загрижено:
— Татко, не позволявай на дон Антонио! Жребецът е опасен!
Немецът я погледна щастливо усмихнат. Нейната загриженост доказваше, че не й е безразличен. Все пак той отговори сериозно:
— Сеньорита, ще ви помоля да не ме оскърбявате! Не се страхувам от този кон, уверявам ви.
— Не познавате животното, сеньор. Всеки, който е бил тук, твърди, че само Итинти-ка, Гърмящата стрела, би могъл да се справи с него.
— Познавате ли Итинти-ка?
— Не, но той е един от най-добрите ездачи между двата океана.
— Все пак държа на молбата си!
— Е, добре, длъжен съм да ви разреша, защото сте мой гост, но ще съжалявам за последиците. По-късно да не ми се сърдите!
В този миг Ема скочи бързо от коня, улови Унгер за ръката и помоли:
— Сеньор Унгер, и заради мен ли няма да се откажете от намеренията си? Толкова се страхувам! Той я изгледа топло.
— Сеньорита, кажете искрено: чест или позор ще бъде за мен, след като първо съм твърдял, че не ме е страх, после да се откажа?
Тя сведе глава, виждаше, че има право и не може да се отрече от думите си пред всички тия добри ездачи. Едва чуто промълви:
— Нима наистина искате да рискувате?
— О, сеньорита Ема, за мен това не е никакъв риск.
В очите на Унгер се четеше такава увереност, че момичето отстъпи, убедено в успеха.
— Така, сега е решаващият момент!
С тези думи Унгер се приближи до жребеца и отпрати вакуеросите, които искаха да му помогнат да го развърже. Животното все още се търкаляше с пръхтене по земята. Унгер свали намордника и извади ножа. Само едно ласо минаваше през устата на коня. Немецът хвана ремъка с лявата ръка, преряза последователно връзките на краката и когато враният жребец се изправи светкавично, седна като излят върху гърба му.
Започна двубой между ездач и кон, какъвто никой от дръпналите се настрана зрители не бе виждал. Жребецът се вдигаше на предните и задните крака, мяташе се настрани, риташе, хапеше, хвърляше се на земята, въргаляше се, скачаше отново, но… конникът винаги оставаше върху него. Отначало се водеше борба между човешката ловкост и опърничавостта на едно диво животно, ала след това се поведе борба между човешките мускули и животинската сила. Конят изпускаше пяна, не пръхтеше, а сумтеше, стенеше, напрегна последния остатък на волята си, но устойчивият като желязо ездач не отстъпи. Той така стисна животното със стоманените си бедра, че заплашваше да му изкара въздуха. Ето че то скочи за последен път и се понесе през камъни и коренища, през ровове и храсталаци и за половин минута ездач и кон се изгубиха от поглед.