Конярят обърна коня си и препусна. Лекарят, от своя страна, се понесе с бърз галоп към Родриганда. Изминатия за три часа път сега взе за един. Когато застана до рампата, управителят дойде лично да поеме коня.
— О, сеньор, как можа да се случи такова нещо! — изхленчи той. — Полудял, съвсем полудял!
— Невероятно! Къде се намира в момента?
— В спалнята си. Милостивата контеса се заключи там и никой не може да влезе, без да е повикан. Граф Алфонсо вече се обяви за господар на Родриганда и искаше да вика психиатър. Тя обаче не позволи.
Стернау кимна и стремително изкачи стълбището. Двамата слуги, пазещи пред вратата на вестибюла, незабавно го пропуснаха. Влезе тихо в болничната стая и видя графа да лежи с превързана глава в леглото. Край него седеше Розета, потънала в сълзи, а до нея англичанката споделяше мъката й. Стернау пристъпи към болния. Свали компреса от челото, измери пулса и поиска от двете дами да разкажат хода на събитията, доколкото им бяха известни. Разговаряха тихо, ала през цялото време графът молеше:
— Не ми правете нищо! Аз съм… аз съм Алимпо!
Стернау преслуша дишането на болния и прегледа очите му. Сетне отиде до долния край на кревата, така че графът да може добре да го вижда и попита:
— Кой сте?
— Аз… съм… вер… верният Алимпо — отвърна болният граф с мъчително размисляне.
— Не е вярно! — произнесе строго Стернау. — Помислете! Вие сте… Вие сте… е?
— Аз съм… Алимпо! — гласеше плачливият отговор.
— Замълчи, мошенико! Лъжеш! — прогърмя лекарят към болния с цялата мощ на гласа си. — Не си Алимпо! Признай кой си!
Стернау така удари с юмрук таблото на кревата, че то изтрещя. Момичетата подскочиха стреснато. Болният направи опит да скрие глава под завивката, ала Стернау я издърпа и ревна:
— Е, ще стане ли скоро? Искам да знам кой си!
Болният започна да се гърчи насам-натам и накрая изскимтя:
— Не ми правете нищо, защото аз наистина съм верният Алимпо!
Стернау се отдръпна от леглото и се обърна към девойките:
— Извинете, не можех да постъпя другояче! Донесете по-скоро, моля ви, вода, кърпи и съд за кръвопускане.
— Опасно ли е? — попита Розета тревожно.
Вместо отговор той я избута бързо встрани и излезе устремно.
— О, Боже, няма спасение! — прошушна тя. — Иначе Карлос не би крещял така на татко, не би ме блъснал! Не иска да пропусне нито секунда. Това е доказателство за тежкото положение.
Но въпреки отчаянието си, тя разпореди да донесат с най-голяма бързина поисканите предмети и когато две минути по-късно Стернау се върна, всичко бе приготвено. Беше донесена малка домашна аптечка, превързочни материали и други необходими му неща.
— Какво е консумирал днес графът? — попита той.
— Само чаша шоколад — поясни Розета.
— Кой приготви шоколада?
— Лично аз самата.
— Кой го донесе?
— Един слуга.
— Дон Мануел е бил отровен!
Думите бяха произнесени с такава категоричност, че графинята изгуби контрол над себе си и се свлече в близкото кресло.
— Исусе, Спасителю! — простена тя.
— И то с Pohon Upas, една от най-коварните отрови. Познавам въздействието й. По принцип не би трябвало да го споделям с Вас. Но фактът, че съм откровен, нека ви послужи като доказателство, че имам надежда. Извикайте бързо слугите за кръвопускането!
Когато графът забеляза многобройните приготовления около себе си, утихна от страх и се остави в ръцете им. Стернау пусна най-голямото количество кръв, което позволяваше сегашното състояние на болния. Сетне нареди да уловят няколко мухи. След като бе изпълнена тази странна заповед, той затвори насекомите в един стъклен съд, на чисто дъно бе капнал от кръвта на графа, и помоли дамите да ги наблюдават. Мухите си похапнаха, започнаха да треперят, обърнаха се по гръб и умряха.
— Не съм се излъгал, Pohon Upas е. Тази отрова е различна по начина на приготовление и съставките и. Въпросът е да се установи именно каква е. Две капки от този състав, какъвто предполагам, че е и с който се запознах на остров Ява, са достатъчни да отнемат разума на човек, а пет до шест — да доведат до смъртта му. Както изглежда, графът е получил само две капки и съм убеден, че намерението им е било да полудее.
Тия думи предизвикаха всеобща уплаха и мина доста време, преди да улегне вълнението, още повече че никой не знаеше някой друг освен слугата да е бил при графа и върху когото би могло да падне подозрението.
— И Вие мислите, че татко все още може да бъде спасен? — попита Розета угрижено.