— Тъй, тъй — ухили се той, — виждам, че не си се променила. Откога си тук?
— Тук ли? Едва от обед.
— Аха, затова не ви видях сутринта. Я кажи, Царба, все още ли сме старите приятели?
— Да — отвърна тя, като го стрелна с поглед.
— Гаспарино плаща добре — захили се нотариуса.
— Зная — потвърди старата. — Затова пък иска бърза и безшумна работа.
— Да, както днес например — съгласи се онзи. — Какви са сегашните ви цени?
— Хм, още са старите — отвърна Царба.
— Откак не сме се виждали, бях принуден да работя с друг.
— Знам — кимна тя. — С капитана. Доволен ли си?
— Не. Бих искал преди не много време да ми бяхте подръка! Та значи един мъртвец все още струва петстотин дурос?
— Да, обикновеният.
— А иначе?
— Ще отсъдя според ранга и състоянието му.
— Да речем, граф?
— Ascuas! Да не би да искаш…
Царба не продължи, но махна красноречиво по посока на Родриганда.
— Хм! Възможно! — отговори той.
— Мъртъв или изчезнал?
— Това още не е уточнено. Каква би била цената?
— Това също още не е уточнено — ухили се старата. — Идваме от околностите…
— На Родриганда? Как стоят нещата там? Нищо ново ли няма?
— О, напротив, графът има някаква криза.
— Каква?
— Не можах да разбера, но се говори, че някой си доктор Стернау ще го възстановява.
— Трудничко ще му бъде.
— Ахаа, ясно, ясно. Май си доста добре запознат с тая криза!
— Я стига! А името Стернау запомни добре! Може би скоро ще се запознаеш с този човек. Тази вечер ще имаш ли време? Можеш ли да дойдеш сама в парка при големия корков дъб!
— Който знам от някога? Хубаво, ще дойда!
— Разчитам на теб. Адиос!
Разговорът бе проведен на четири очи, тъй като циганите почитаха предводителката си и никога не се осмеляваха да я безпокоят при подобни преговори. А когато адвокатът се върна при коня си, около него отново се струпа пръснатият наоколо катун. Той раздаде тютюна и цигарите си, хвърли няколко дребни монети на децата и смушка коня.
Срещата с хитаносите му дойде добре дошла. Той от по-рано поддържаше връзка с предводителката им и сега се надяваше да извлече полза от присъствието им. Когато се върна в Родриганда, там отново цареше дълбока тишина. Предаде коня на един слуга и се упъти към стаята си, ала много скоро я напусна и потърси Клариса от която научи всичко, което се бе случило.
— Всички дяволи! — изруга Кортейо. — Тоя Стернау седи здраво на всяко седло. Значи спомена израза Pohon Upas? В такъв случай сигурно ще съумее да оправи графа.
— Нима има противосредство?
— Да.
— В замъка също се носи слух, че когато графът върне съзнанието си, ще знае кому дължи благодарност за отровата. Няма ли да бъдеш откровен с мен?
— Как не! — захили се той. — Вие, жените, не бива да знаете всичко. Ама пък и графът, хм, не бива да възвърне разума си!
— Какво смяташ да предприемеш?
— Да доведа нещата докрай! — отвърна лаконично, напусна спътницата си и стигнал в стаята си, започна да крачи неспокойно напред-назад, докато намери изход и твърдо реши да го осъществи.
Няколко минути преди полунощ се върна конярят от Барселона и донесе на лекаря новината, че днес корабът е напуснал пристанището. Само няколко минути по-късно адвокатът се прокрадна навън в парка. Беше добил богат опит и се постара да не остави никакви следи. Царба вече го чакаше под дъба.
— Осведоми ли се за здравословното състояние на графа? — попита старицата.
— Да. Той ще умре.
— Как да го разбирам? Вследствие на болестта си ли ще умре?
— Колко искат?
Циганката даде вид, че премисля, след което отвърна:
— Ти колко предлагаш?
— Аз не предлагам нищо. Цената е от теб.
— Заплащането зависи от трудността на задачата…
— Зная — рече адвокатът. — Обмислил съм всичко добре. Дон Мануел трябва да разбие тялото си.
— Да го разбие? Небеса, доста необикновено изискване. Че защо пък точно това?
— Защото е безумен.
— А-а, разбирам! Като безумец той е надзираван. Удава му се обаче да измами стражата си, офейква и пада от някоя скала. Тъй ли е?
— Именно така си го представям и аз — потвърди нотариусът.
— А как ще се вмъкнем в замъка, че после и при дон Мануел, щом е пазен?