— Същински пазачи той няма. При него са само лекаря или неговата дъщеря. Най-често те се намират в съседната стая. Другата стена на болничната стая граничи с библиотеката, за която имам шперц. Аз ще ги вкарам, а останалото е работа на хората ти.
— Гарбо ще ги води.
— Него наистина си го бива за подобни номера. Та колко ще ми коства тая работа, ако излезе сполучлива?
— Три хиляди дурос.
— Колко? Три хиляди пъти смахната, това си ти!
— Сеньор, ти ме познаваш. Скъпа съм, но работя добре и прецизно. По-нататък си помисли каква стойност има за теб смъртта на графа, дон Гаспарино!
— Хм! А как ще бъде изплатена сумата?
— Ще ти я поискам само след успешна операция. Сега виждаш ли, че съм честна?
— Да, да, ти наистина работиш различно от капитана, който иска предварително да му се наброи половината, а сетне не извършва поръчението.
— Би трябвало да се срамува от себе си. Но не ми ли каза да запомня името Стернау? Лекаря ли е?
— Да! На него също трябва да му бъде видяна сметката! Разбира се, не веднага, тъй като два смъртни случая ще бият твърде на очи.
— Значи засега се договаряме само за дон Мануел. Кога ще стане тая работа, сеньор Кортейо?
— Утре.
— Къде ще се срещнем?
— Тук, по това време, около полунощ. Ти ще присъстваш ли?
— Не — отговори тя. — Тази работа е само за мъже. Гарбо не ти се вижда достатъчно сигурен?
— О, напротив.
— Тогава спи спокойно, сеньор!
— Лека нощ!
Те се разделиха. Адвокатът тръгна предпазливо за замъка и успя да се вмъкне незабелязано. Циганката също се отправи към катуна, ала не сама. Едва адвокатът се бе отдалечил и иззад ствола на дъба се надигна една тъмна фигура.
— Чу ли всичко, Гарбо? — запита циганската майка. — Значи графа! В състояние ли си да го убиеш?
— Не, Царба. Той ни е правил твърде много добрини. Дължим му благодарност.
— Но това са все пак три хиляди дурос!
— Мислих по тоя въпрос… — прошепна циганинът, изпълнен с тайнственост. — Когато бях днес в Лориба, чух, че утре ще погребват хлебаря.
— Аха! Разбирам — рече умната старица. — Изравяме хлебаря, обличаме го в дрехите на графа и го хвърляме от скалите. — Така ще стане, Гарбо. Но какво ще правим с графа?
— Ще го скрием. По-късно може да ни донесе тлъста сума.
— Ще го скрием, хубаво. Но къде?
— Във фара при нашия приятел Габрийон.
— Вярно, така е добре. Там никой не се качва, няма кой да го потърси на това място.
— Значи си съгласна, Царба?
— Напълно! Адвокатът Кортейо ще бъде принуден да ми наброи още някоя сумичка! Сега да вървим!
Когато на следващото утро лейтенант Де Лотрьовил не се върна, в Родриганда стигнаха до твърдото убеждение, че му се е случило нещастие. Стернау реши за най-добре да не споделя догадките си при общото решение да се пише до Париж. Сега трябваше да посвети цялото си внимание на дон Мануел. А той беше много отслабнал. Едва вкусваше поднесените му ястия и постоянно си мълвеше името Алимпо. Това бяха единствените признаци на живот, които проявяваше.
Алфонсо не се мяркаше в болничната стая, Кортейо и Клариса — също. Алфонсо искаше да се обърне към съда и да предяви претенциите си, ала Кортейо го застави да обещае, че ще изчака още един ден, преди да приведе решението си в изпълнение. Така мина денят и се спусна вечерта.
Приблизително на три часа път северно от Родриганда е разположено село Лориба. Тамошният хлебар бе починал и днес го погребаха. Гробарят, който живееше в селото, но не в близост до гробището, не бе сметнал за нужно да довърши гроба, а само го бе изравнил със земята.
Часът бе около единадесет. Небето беше безлунно, ала звездите разпръскваха достатъчно блясък човек да може да види на две-три крачки пред себе си. В този момент през полето се зададе малка групичка причудливо облечени хора и се насочи към гробището. Бяха петима възрастни цигани и три момчета. Децата бяха разставени на пост, а останалите се прехвърлиха през зида.
— Запомни ли добре мястото, Лоро? Знаеш ли къде е гробът? — запита един от тях.
— Зная — потвърди запитаният. — Елате!
Той закрачи между гробовете и тъй като днес беше присъствал на погребението, ги отведе до търсеното място. Стигнали там, циганите веднага се заловиха за работа. С необходимите за целта мотики и лопати се бяха снабдили от селото. Понеже пръстта още не се бе слегнала, беше рохкава, работата им вървеше не само бързо, но и доста безшумно, така че за петнадесет минути се натъкнаха на ковчега. За късо време го разкриха, изправиха и облегнаха откъм главата на ръба на гроба. Сетне го разковаха. Лоро откри затуления досега потаен фенер и освети вкочанясалото лице на трупа.