— Magnifico — великолепно, подобно нещо не бях виждал! — одобри Арбелец.
— Ще си счупи врата — обади се един вакуеро.
— Вече не — намеси се друг. — Той победи.
— Ох, страх ме беше! — призна Ема. — Но сега мисля, че действително няма опасност. Нали, татко?
— Бъди спокойна. Човек, който се отличава с такава сила и устойчивост на седлото, не би могъл да падне. Та това беше борба на дявол с дявол. Струва ми се, че и Итинти-ка не би могъл да се справи по-добре.
Бизоновото чело излезе напред и рече:
— Разбира се, че не би могъл да го направи по-добре, сеньор, защото сеньор Унгер е самият Гърмящата стрела!
— Какво? — сепна се Арбелец. — Той? Гърмящата стрела?
— Да. Запитай главатаря на апачите!
Педро Арбелец отправи въпросителен поглед към Мечешко сърце.
— Да, той е — обясни просто той.
— О, ако знаех, не бих се страхувал толкова — вметна хасиендерото. — Сякаш самият аз седях на животното. В очите на Ема гореше тих, щастлив огън.
Изпълнени с очакване, всички останаха по местата си. Изтече повече от четвърт час, преди Унгер да се завърне. Въпреки че враният жребец преплиташе крака от умора, ездачът седеше усмихнат на гърба му.
Ема препусна към него.
— Сеньор, благодаря ви. — произнесе тя.
Някой друг би запитал: «За какво?» Но той много добре я разбра и се усмихна щастливо.
— Е, сеньор Арбелец — попита той — необходимо ли беше присъствието на Итинти-ка? Мисля, че можем да минем и без него, понеже и аз се справих.
— Тъкмо защото вие сте Гърмящата стрела.
— Аха, значи тайната ми е разкрита! — засмя се той.
— И инкогнитото на господаря на саваната приключи — добави Ема.
От всички страни бурно се възхищаваха на Унгер.
— Още не съм свършил — отклони хвалебствията той. — Мога ли да яздя с вас, сеньор Арбелец?
— Жребецът не е ли твърде изтощен?
— Такъв искам да бъде.
— Добре, тогава да тръгваме!
Те обходиха пасящите стада коне, говеда, мулета, овце и кози и отново се върнаха при къщата, където Унгер върза врания жребец.
В момента, когато индианката Каря минаваше край вратата на @фафа на път за стаята си, тя се отвори и Алфонсо се показа за миг.
— Каря, мога ли да поговоря днес с теб?
— Кога? — попита го тя.
— В два часа след полунощ.
— Къде?
— Под маслиновите дървета край потока.
— Ще дойда.
Веднага щом се спусна вечерта, хората се събраха в трапезарията, където бе поднесена превъзходна вечеря. Двамата главатари също присъстваха, ала графът никакъв не се виждаше. Той се бе прокраднал незабелязано до маслиновите дървета, край които ромолеше с водите си споменатият поток. В уреченото време индианката пристигна. Алфонсо я притегли долу до себе си. Тя изглеждаше още по-мълчалива.
— Какво ти е, Каря? — запита я. — Не ме ли обичаш вече?
— О, напротив, въпреки че не би трябвало да те обичам повече — отвърна тя. — Наистина ли се радваш, че бях спасена?
— Ха! Как ти дойде тая мисъл?
— В противен случай щеше ли да оскърбиш моя спасител?
— Мястото им е на пасището, а не в хасиендата.
Индианката поклати красивата си глава.
— Не си благороден, Алфонсо.
— Тъкмо обратното, но ненавиждам всичко грозно.
— Да не би Гърмящата стрела да е грозен?
— Гърмящата стрела? Скаутът? Още не съм го виждал.
— Видя го. Това е Унгер.
— Ascuas! Сега разбирам поканата му за дуел.
— Искаш ли да се биеш с него?
— И през ум не ми минава. Не е равностоен противник.
Индианката обичаше Алфонсо и се страхуваше за него.
— Ако си справедлив, по-добре кажи, че би бил изгубен — рече му.
За никой мъж не е приятно да чуе любимата си, че смята някой друг за по-храбър от него. Алфонсо се защити:
— Заблуждаваш се. Виждала ли си ме да стрелям и се фехтувам?