— Сеньор, я кажете все пак знаете ли кой съм аз?
— Да — отговори той. — Пълномощникът на Негова светлост.
— Добре. Какво означава пълномощник?
— Вие го замествате във всички административни и правни дела.
— Много добре! Моята длъжност не е изгубила правата си. Значи каквото и да върша, все едно че го прави самият граф. Действително ли искате да задържите този невинен хитано?
Алкалдът се намери в голямо затруднение и замълча. Тогава Кортейо се обърна към циганина и каза:
— Повече нямаме нужда от теб. Можеш да си вървиш и бих искал да видя онзи, който ще се осмели да те задържи!
Очите на Гарбо светнаха от радост. Той направи дълбок поклон пред Кортейо и отвърна:
— Благодаря, сеньор! Аз наистина съм невинен!
Той се отдалечи, без алкалдът да направи опит да го спре. Сега адвокатът се обърна към мъжете, които бяха донесли носилката, и заповяда:
— Слезте долу, натоварете клетия милостив господар и го отнесете в замъка! Който се противи, ще бъде уволнен!
Хората се подчиниха, без да противоречат и тъй като страхът от суровия адвокат бе твърде голям, обясненията на немеца останаха без последствия. Алкалдът се примири мълчаливо и не след дълго шествието потегли към Родриганда. Докторът от Манреса се придържаше близо до трупа, докато Кортейо и Алфонсо крачеха на такова разстояние зад колоната, че да могат да разговарят, без някой да ги слуша.
— Стернау сигурно ще повика корехидора — каза синът на адвоката. — Той е човек, от когото всичко може да се очаква!
— Аз няма да се огъна!
— Но как е стигнал до извода, че не съм истинският син на граф Мануел де Родриганда?
— Това знае бабата на дявола! Той е единственият неприятел, който ни остана, и ще трябва в най-скоро време да бъде обезвреден.
Жителите на Родриганда също си размениха някои забележки по пътя. Те обичаха Стернау, а от другите се страхуваха и ги ненавиждаха. Всички бяха чули думите на немеца и сега правеха тихи догадки, които не бяха особено ласкави за младия «граф».
Пристигнаха в замъка и нотариусът нареди трупът да бъде положен в капелата. После се отправи към стаята си. Тук завари получената през негово отсъствие поща. Първото писмо съдържаше кратка вест. И все пак едва го бе прехвърлил и лицето му прие отначало изненадан, а сетне буквално сатанински израз.
— Така, така, нарежда се чудесно! — възкликна той. — Та по-добре от това не бих могъл и да желая!
С писмото в ръка побърза да отиде при съратницата си. Там свари Алфонсо, който тъкмо й разправяше събитията в Батериа.
— Гаспарино, вярно ли е всичко това, което чувам? — попита Клариса. — Намираме се в голяма опасност?
— По-добре речи намирахме се, а не намираме се — отвърна мошеникът. — Опасността отмина.
— Сериозно ли? — запита Алфонсо.
— Ето, тук е нашето спасение! — ликуваше нотариусът, вдигнал високо писмото.
— И какво е, татко?
— Известие от банкера в Барселона. Графът е изплатил на Стернау един хонорар.
— И повече нищо? — обади се Клариса разочаровано. — Че това можеше да се очаква!
— По този начин обаче той ни го предава в ръцете! Хонорарът не е изплатен в брой, а с ордер и Стернау е изпратил този ордер до банкера да прехвърли сумата в Германия. Онзи го е сторил веднага и уведомява графа, че операцията е извършена.
— Аз все още не схващам — поклати глава Алфонсо — как тая операция ще предаде доктора в ръцете ни. Изясни се по-добре!
— Размерът на сумата е, който ще му прекърши врата. Четете тук!
Едва хвърлили поглед на документа, двамата нададоха възглас на изумление.
— Невъзможно! — извика Клариса.
— Та това е цяло състояние! — присъедини се и Алфонсо.
— Нали? — вметна Кортейо. — Княжески, какво говоря, направо кралски хонорар! Зрението е нещо твърде ценно. Немецът беше омотал изцяло графа в мрежите си. Дон Мануел бе баснословно богат и в първия миг на щастие, че отново е прогледнал, е станал разточителен.
— Но — обади се Алфонсо — аз все още не разбирам…
— Веднага ще ти стане ясно. Графът беше сляп. Той никога не пишеше и една дума…
— По-нататък!
— С цялата писмена работа се занимавах само аз. Дори и подписът ми бе предоставен. А ето че идва ордер от собствената му ръка…
— А-а, започвам да проумявам! — извика Алфонсо.
— … за който аз не знам абсолютно нищо и който не е отбелязан в нито една книга.
— И в тази?
— Да. От три дни все забравям да регистрирам заповедта на графа, който ми нареди да изплатя хонорар от хиляда дурос на доктор Стернау, но ще го сторя. Ето едно доказателство срещу немеца.