Сега вече той осведоми двете дами за целия случай в Батериа и когато привърши, те се съгласиха с него.
— Каква утеха, че това не е татко! — извика Розета. — Еех, сега отново съм щастлива и силна. Зная, че ще разкрием този комплот и ще победим. Нали така, сеньор?
— Доня Розета, моят живот ви принадлежи и аз ще го посветя на задачата да открия баща ви. А Вие, миледи, ще ни помогнете ли, ще станете ли наша сестра?
— Да, аз и сега съм ваша сестра.
Той поклати усмихнато глава и рече:
— Под думата «сестра» разбирам и нещо друго. Мога ли да говоря смело и откровено, лейди Ейми?
— Да. Говорете!
— Вие ще станете наша сестра, когато станете графиня Де Родриганда.
— Графиня Родриганда? — запита Ейми. — Не ви разбирам. По кой начин?
— Като съпруга на граф Алфонсо де Родриганда и Севиля. Моите думи ви раздразниха, ала Вие ще ми простите веднага, щом ви кажа, че граф Алфонсо не е тук. Той е в морето.
Гъста червенина заля лицето на англичанката.
— Боже мой, говорите със загадки!
— Но Вие сте го виждала тук — продължи невъзмутимо Стернау.
— Не схващам накъде биете!
— И то като хусарски лейтенант.
Този път Ейми не бе в състояние да отговори. Тя изгледа Стернау с дълбоко изумление, а и Розета, изглежда, не намираше думи от учудване. Той се надигна и запита:
— Миледи, вярвате ли, че един син би могъл да пожелае смъртта на баща си или пък да отнеме разума му?
— Не! — отвърна Ейми.
— Е, Алфонсо го стори, значи изобщо не е син на дон Мануел!
Розета също се изправи и извика:
— Какво… какво говорите! Той не е син на моя баща, не е мой брат? А какъв тогава? Сеньор не ме измъчвайте! Говорете, казвайте по-скоро!
— Той не може да бъде синът на дон Мануел, тъй като и аз, и вие двете видяхме истинския Алфонсо.
— Кога, къде?
— Тук! Доня Розета, идете в картинната галерия и сравнете младежкия портрет на граф Мануел с Алфред де Лотрьовил!
Сега бе ред на лейди Ейми да се стъписа.
— Алфред! — възкликна тя. — Сеньор, какво говорите, какво знаете за него? Той ми призна, че в неговия живот има някаква тайна, която тепърва трябва да изясни.
— Казал ви е истината. Той е същинският граф Де Родриганда и Севиля, а настоящият Алфонсо е един подставен измамник. Това бе причината лейтенантът да изчезне! Отвлекли са го и качили на един кораб.
— Отвлечен! — извика англичанката, като стисна юмручета и пристъпи бързо към Стернау. — Отвлечен? Отведен с кораб? — повтори. — Как са посмели!
Стернау кимна усмихнато:
— Сега признавате ли, че обичате граф Алфонсо, миледи?
— Да — отговори тя откровено. — Обичам го и ще го търся, докато го намеря. И горко на враговете му! Вярно, татко ми писа да тръгвам и аз ще отпътувам още днес, но все пак трябва да знам как да действам. Разказвайте, сеньор!
Стернау ги информира как е продължил по дирите и какво е успял да научи. Бяха прозрели машинацията, ала не можеха да докажат нищо. Най-сетне бяха принудени да се разделят, тъй като Ейми щеше да пътува. Тя обеща да съобщи всичко на баща си и да измоли съдействието му за себе си и за Розета. После си взе сбогом с немеца, като го увери в горещото си приятелство.
Малко по-късно тя потегли от Родриганда с Розета, която щеше да я придружи до Понс. Разговорът, а сетне и бързото отпътуване на приятелката бяха причина нито Стернау, нито Розета да се позаинтересуват какво стана с трупа. Лекарят смяташе, че алкалдът е действал според нарежданията му, тъй като, увлечен в разговора, не бе разбрал, че трупът е донесен тук. Отправи се към селото и потърси верния Миндрело. Той току-що се бе върнал от пролома, където беше отишъл по-късно от останалите. Изпълнен с доверие към него, Стернау сподели своите предположения и заключения и го попита дали е готов да тръгне тайно да издирва графа. Контрабандистът отговори положително и получи от немеца петдесет дурос за покриване на разходите. Сетне лекарят се върна в замъка, за да продължи от своя страна наблюденията.
Седемнадесета глава
В затвора
Стернау бе седнал в дневната си с желанието да работи. Но не му спореше, все повече и повече се замисляше върху последните събития и накрая тези мисли така го обсебиха, че чу почукването на вратата едва когато бе повторено.
— Влез! — подвикна той.
Вратата се отвори и за свое учудване лекарят видя някакъв непознат мъж, който, изглежда, бе забравил да уведоми предварително за себе си.
— Кой сте? — обърна се към влезлия.
— Със сеньор Стернау, лекаря на граф Мануел, ли имам честта да разговарям? — попита непознатият, вместо да отговори.