— Да.
— Изпраща ме графиня Розета де Родриганда.
— Охо! Тя тръгна за Понс.
— Действително. Отседна при мен и ме изпрати да ви помоля да тръгнете след нея.
— Каква е причината?
— Не каза. При нея имаше още една дама.
— Това е вярно. Вие сте съдържател на страноприемницата, тъй ли?
— Да. В Елбрида, оттук по пътя за Манреса.
— С впряга на графинята ли пътувахте?
— Не. Тя не искаше да преуморява ненужно конете си.
— Седнете! Веднага ще се приготвя.
Стернау беше свикнал тук да действа предпазливо, но допусна, че може би графинята се е натъкнала на нещо важно по пътя, което изисква присъствието му. И тъй, облече други дрехи, заключи шкафовете и се отправи с непознатия към портата, където бе спрял един закрит файтон с два коня във впряга. Качиха се и потеглиха. До един от горните прозорци стоеше адвокатът с двамата си съюзници.
— Качи се — произнесе той с подигравателна усмивка.
— Сега тръгва — забеляза Алфонсо.
— Вече можем да го считаме за затворник — додаде Клариса. — Идеята ти корехидорът да се представи за съдържател беше великолепна, скъпи мой Гаспарино.
Междувременно файтонът бе минал известно разстояние по шосето за Манреса, след което обаче зави наляво и се насочи по пътя за Барселона.
— Кочияшът тръгна в погрешна посока! — обади се Стернау.
Правилно кара — отвърна непознатият.
— За Манреса?
— За Барселона.
— Сеньор, кой сте Вие всъщност? Какво искате от мен?
— Кой съм? Корехидорът на Манреса. Какво искам? Да ви отведа в Барселона. Juez de lo criminal желае да говори с Вас.
— Криминалният съдия? По какъв въпрос?
— Не зная. Сам ще разберете.
— Вие ме излъгахте, сеньор.
— Това беше само една малка хитрост, с каквито често си служим, за да избегнем излишните приказки.
— Ако откажа да ви последвам?
— Не би ви помогнало. Ако хвърлите един поглед през задния прозорец, ще видите да вървят по петите ни четирима полицаи със заредени пушки.
— От тези мерки човек би могъл да помисли, че карате опасен престъпник.
— О, не. Това е само една малка формалност, сеньор. Аз определено знам, че ще се върнете още днес, но Вие сте чужденец и аз съм длъжен да ви отведа. Затова е и ескортът.
— Не се страхувам от този екскорт, сеньор корехидор. Но тъй като имам чиста съвест, ще дойда, без да мисля за неподчинение.
— Това е най-доброто, сеньор. Човек никога не бива да преценява погрешно положението си или да го влошава. Може би ще се върнете веднага с мен… Бих се радвал да пътувам в компанията ви по обратния път.
— В Родриганда знаят ли къде ме отвеждате? — попита Стернау.
— Да.
И това не беше вярно, защото освен тримата съзаклятници, никой друг не знаеше накъде е тръгнал файтонът. Впрочем с това краткият разговор приключи. Стернау потъна в различни предположения, а чиновникът, изглежда, нямаше охота да подхване нов диалог. Късно следобед пристигнаха в Барселона и файтонджията спря пред една стара мрачна сграда, малкото фасадни прозорци на която бяха снабдени с решетки от дебели железни пръчки.
— Слизайте! — нареди чиновникът.
Още със слизането от файтона Стернау се видя обграден от полицаите, които ги бяха следвали. Той бе съпроводен от тях до входа, после по един мрачен коридор, след което по тясна стръмна виеща се стълба, докато най-сетне влязоха в голяма гола стая, която имаше само един прозорец, ала много странични врати.
— Изчакайте, сеньор! — рече корехидорът.
Той почука на една от вратите и изчезна, а пазителите на реда останаха при Стернау. Мина доста време, преди служителят да се появи отново.
— Влезте тук! — произнесе кратко, като посочи вратата, от която беше излязъл. Зад Стернау той я заключи.
Лекарят се озова в друга стая, чиито два прозореца също бяха зарешетени. Край трите стени имаше големи канцеларски шкафове, а пред единия прозорец — грамадно бюро, зад което седеше малко суховато човече и го оглеждаше с жлъчен поглед иззад огромните си рогови очила. След известно мълчание човечето взе купчинка листове и едно перо и запита:
— Как се казвате?
— Карл Стернау.
— Откъде?
— Майнц.
— Къде се намира това?
— В Германия.
— Значи немец! Какъв сте?
— Лекар. Но позволете все пак и на мен един въпрос! Кой сте Вие и какво търся аз тук?
— Аз съм Juez de lo criminal, така ще ме наричате, а за какво сте тук ще узнаете от хода на разпита.
— Разпит ли? Та това звучи, сякаш съм под следствие?