— Не само звучи, ами си е така — отвърна човечето и очите му злорадо блеснаха. — Впрочем не мислете, че сте тук, за да ми задавате въпроси! Аз съм този, който пита, а Вие онзи, който отговаря. На колко години сте?
— На тридесет.
— Осъждан ли сте?
— Не.
— Женен?
— Не.
— Състоятелен?
— Не.
— Аха! Наистина ли? — запита коварно съдията.
— Да.
— На колко възлиза наличната ви сума?
— Около тридесет дурос.
— Дайте ги!
Стернау извади портфейла си и чиновникът преброи съдържанието. После отбеляза сумата, както бе записвал и всеки отговор на Стернау.
— Къде пребивавате в последно време? — попита сетне той.
— В Родриганда.
— А преди това?
— В Париж.
— Защо не останахте в Париж?
— Бях повикан в Родриганда да лекувам дон Мануел.
— Излекувахте ли го?
— Да.
— И Вие се осмелихте?
— Кой би могъл да ми попречи?
— Аз! — натърти дребосъкът. — Бяхте ли назначен в Родриганда като лекар? Имате ли разрешение от властите?
— Не.
— Държали ли сте изпит в Испания?
— Не.
— Плащали ли сте данък доход в Испания?
— Не.
— И въпреки туй лекувате, практикувате и възстановявате болни? Е, първото престъпление се установи още на първия разпит. Сега можете да се оттеглите.
— Охо, сеньор, говорите за първи разпит? Да не би това да означава, че ще са няколко?
— От само себе си се подразбира! Дори много, извънредно много!
— А аз? Къде ще бъда през цялото време?
— Къде ще бъдете? Глупав въпрос! Оставате тук при мен! В коридор две, номер 4. Това е определено и решено.
— Което ще рече, че съм арестант?
— От ясно по-ясно! — мигна подчертано малкият.
— На какво основание? — попита Стернау, вече наистина раздразнен.
— По-късно ще узнаете.
— По донесение или оплакване?
— И това ще узнаете.
— Сеньор, имам правото на отговор! — избухна Стернау.
Човечето се загърчи от удоволствие и отвърна с примижали очи:
— Да, имате правото, аз пък имам правото да си спестя отговора.
— Чухте и записахте, че съм немец. Искам да говоря с немския консул!
— Добре, добре! Ще се погрижа!
— Веднага, сеньор!
— Хубаво! Хубаво!
Криминалният съдия примижа от удоволствие срещу арестанта и дръпна един звънец. Появи се някакъв навъсен служител с грубо телосложение, който измери с поглед Стернау.
— Този сеньор иска да говори с немския консул — обърна се съдията към него. — Води го при консула! Но още сега, веднага!
Мъжът се ухили като морж, посочи вратата и изкомандва:
— Напред! Марш!
За Стернау всичко бе пределно ясно. Той изгледа човека, но му дойде по-добър ум и се обърна към съдията:
— Мога ли да помоля за портфейла си, сеньор?
— Да — примижа запитаният, — можете да молите, но няма да го получите. Тук никой не носи портфейл. Не сме на събор. Вървете при консула!
Беше ясно — човечето се надсмиваше над Стернау. Той си каза, че е най-добре да не му обръща внимание и да се подчини. Беше затворник, но нямаше да остане вечно такъв я. Ето защо последва ключаря без по-нататъшни възражения. Отново изкачиха някакви стълби и навлязоха в коридор, който имаше над входа си номер две. Вляво и дясно бяха разположени затворнически килии. Ключарят спря пред една врата, обозначена с номер четири, и от голяма връзка ключове избра необходимия. После отключи две намиращи се една след друга врати, обковани от двете страни с железа.
— Напред! Марш!
Изглежда, това бяха единствените думи, които тъмничарят умееше да произнася. Стернау се подчини и влезе, зад него щракнаха двете врати. Беше затворен. Чувството бе странно, напомняше онова, което човек изпитва, когато скочи във водата и вълните се сключат над него. Откъснат от свежия въздух и слънчевата светлина, той преставаше да бъде човек, свободно, самоопределящо се същество, вече нямаше име, щяха да го наричат с номера на килията, в която се намираше. Не би могъл да предотврати смъртта или гибелта си.
В килията беше още по-тъмно, тъй като светлина идваше от едно съвсем малко прозорче, снабдено с решетка, което едва се достигаше. Помещението беше шест крачки дълго и четири широко. На пода лежаха и разнасяха лоша миризма два малки матрака. Единият бе празен, а на другия се търкаляше някаква човешка фигура, която при влизането на доктора се изправи.
— А-а, ново попълнение! — обади се слаб глас. — Добър вечер!
— Добър вечер — поздрави Стернау.
— Нов ли си? — запита хазяинът на килията. Веднъж Стернау бе чул, че затворниците винаги се обръщат един към друг на «ти». Реши да не се сърди на съквартиранта си и отвърна: