— Да.
— Защо си тук?
— Не знам.
— Е, да. Всички казват така. Сядай на матрака! Какъв си? — запита другият.
— Лекар.
— Лекар? — прозвуча радостният въпрос. — О, тогава моля да ме извините, сеньор, че ви говорих на «ти». Сега вярвам и това, че не знаете защо сте тук. Кой ви разпитва? Juez de lo criminal?
— Да.
— Проклет негодник! Знаете ли кога ще се проведе следващият разпит?
— Кога?
— След два или три месеца.
— Но това е ужасно!
— Ключарят донесе двойна порция вечеря, от което разбрах, че ще имам събрат по неволя.
— В какво се състои вечерята?
— От комат сух хляб и негодна вода.
— Колко време сте тук?
— Почти една година.
— При тая мизерна храна?
— Да. Тая храна ще ми коства и живота. Аз съм смъртно болен и сърдечно се радвам, че сте лекар. Не можете да ми помогнете, вярно, но поне можете да ми кажете още колко време ще живея. Дано даде Господ скоро да свърша.
Стернау беше убеден, че няма лош човек пред себе си, въпреки че тъмнината не позволяваше да го разгледа. Изпита съчувствие към него и попита:
— Колко ще продължи наказанието ви?
— Още две години.
— О, все пак се изтрайва! Мога ли да узная причината за Вашата присъда?
— Защо не! В изблик на яд цапардосах един човек.
— Убихте ли го?
— Де да бях. Ако Бог бе пожелал да умре, щеше да има един мерзавец по-малко.
— От каква болест страдате?
— Сега се е загнездила в мозъка на костите ми, а преди туй беше само моряшка болест, носталгия по морето, но тя постепенно разяде всичките ми сили, изсуши жизнените ми сокове, сеньор.
— Какъв контраст! Свободното ширно море и тая пъклена дупка!
— Така е, сеньор, отначало се вайках, въздишах, ядосвах се и беснеех, удрях главата си във влажния зид, ала нищо не помагаше. А когато силите ме напуснаха и гладът ме накара да омекна, аз се успокоих и ще бъда спокоен до деня, в който ме изсуркат навън и зарият в някое кьоше. И всичко това дължа на един адвокат!
— В такъв случай сме събратя по съдба. Вярно, че не зная в какво ме обвиняват, но сигурно не се лъжа, като си мисля, че и за моя арест е виновен един адвокат.
— Откъде ви вдигнаха?
— От Родриганда.
— Господарю на небесата, възможно ли е? Аз също бях арестуван там!
— Наистина ли? — изуми се на свой ред Стернау. — Как се казва адвокатът, когото имахте предвид?
— Гаспарино Кортейо.
— Гледай ти, тъкмо за него говорех и аз! Не казахте ли, че сте ударили някого? Да не би Кортейо?
— Да. Може би ще ви разкажа, но сега повече не мога да говоря, твърде слаб съм да го сторя. Там, в предния ъгъл, е стомната, а до нея хлябът ви. Лека нощ!
Човекът трябва наистина да беше много изтощен, защото въпреки радостта си да види себеподобен след толкова време, се отказа от разговора. Стернау се намести на матрака възможно по-удобно и заспа.
Когато на сутринта се събуди, дневната светлина вече влизаше в килията, бледа наистина, но все пак достатъчна да се различават отделните предмети. Неговият събрат вече седеше изправен и му пожела добро утро.
— Огледах ви, докато спяхте — каза той, — и видях, че не сте за такова място. Вероятно предпочитате да сте сам, ала аз ви моля да не ме напускате.
— Едва ли е по силите ми да ви напусна!
— Напротив. Тук всички затворници са настанени поединично, само аз получих втори, защото съм пътник за оня свят. Ако поискате официално, ще ви дадат друга килия.
— На драго сърце ще остана при Вас.
— Благодаря, сеньор доктор. Може би няма да се разкайвате.
— Кога ще отворят вратата?
— По обяд.
— Тогава ли се изказват желанията?
— Да, но никой не получава отговор. Вашата съдба е решена. Няма да ви помогнат нито жалбите, нито молбите и заплахите, нито пък силата или хитростта.
— Аз съм чужденец и ще искам да отида при консула!
— Вие никога няма да видите консула. Повярвайте ми! Кортейо ви е вкарал тук. Съдията е негов приятел а двамата са най-големите мерзавци на земята.
— Навявате ми страх!
— Казвам ви истината. Аз бях силен мъж, пълен с жизненост и здраве. Погледнете ме сега! Това, което съм, го направиха тези двама негодяи!
Затворникът се облегна на зида и затвори очи. Беше изсъхнал като скелет. За Стернау не бе необходимо да го преглежда, за да узнае, че му остават само няколко седмици живот. Дали това не беше образът на неговата собствена съдба? Не, не и пак не! Той се зарече в себе си.
По обяд се отвори един шубер на вратата и бяха подадени две супени гърнета.