— Тъмничар! — извика Стернау. — Не бихте ли имали добрината…
Шуберът отново захлопна и стана безсмислено Стернау да довърши изречението си.
За вечеря двамата получиха пак вода и сух хляб. Така мина една седмица, сетне и втора, без да настъпи някаква промяна. Стернау загуби спокойствие. Как ли стояха нещата в Родриганда, какво ставаше с Розета? Тези въпроси го глождеха. За бягство бе немислимо — зидовете бяха дебели, а прозорецът твърде висок и малък.
И отново мина една седмица, и още една. Един месец беше изтекъл. Двамата затворници лежаха унило на матраците си.
— Сеньор — обади се спътникът по нещастие на Стернау, бих искал оня Кортейо да ми падне веднъж между пестниците, които имах по-рано. Пиши го заминал!
— Навярно ще падне между моите.
— Не искам да съм на негово място — та Вие сте същински Голиат! Всъщност Вие сте създаден за моряк. С тези солидни пестници бихте могъл да излезете срещу двадесетина негри или десет англичани.
— Откъде пък ви хрумна за негри и англичани?
— Хм, искате ли да знаете, сеньор? Ще си съставите лошо мнение за мен, ама нейсе, заслужил съм си го. Отдавна ми тегне на сърцето и ми се щеше да ви разкажа. Та да започвам приказката!
— Разказвайте, без да се смущавате! Всеки е правил грешки.
— Но не такива. Знаете ли какъв съм бил? Отначало честен моряк, но после търговец на роби и накрая дори… морски разбойник.
— Учудвам се!
— Да, нали? Името ми е Жак Тардо и бях дете от добро семейство. Станах порядъчен моряк и си останах такъв, докато не попаднах на друг кораб в лоши ръце. Нямах и понятие че капитанът е пират и търговец на роби и го разбрах едва на втория ден, когато вече бе късно, тъй като се намирахме в открито море. Капитан Грандприз беше американец и същински дявол и разбира се, направи и мен такъв. Виждал съм негри да скачат през борда от отчаяние и горест по родината. Удрял съм лошо някои клетници, но си получих наказанието! Сега ме виждате да лежа тук.
Той помълча известно време, за да си почине, след което продължи:
— Капитанът правеше сделки с Кортейо. От какво естество бяха тези сделки, не зная. Но колчем бивахме в Барселона, нотариусът идваше на борда и те стояха часове наред над книгите. — Тардо отново прекъсна. — Кортейо, изглежда, имаше много пари — продължи след пауза болният моряк. — Един ден акостирахме във Веракрус, за да направим някакъв негов гешефт. Ставаше въпрос да вземем един пленник. Той беше качен на борда и заключен в капитанската каюта, тъй че никой не го видя.
— И Вие ли?
— О, напротив. Беше красив възрастен мъж. Мисля капитанът го нарече веднъж Фернандо. Той плава с нас около Кап, сетне покрай източния бряг на Африка нагоре до Сейла, където го свалихме от борда и продадохме в Харар.
— Но това е ужасно!
— Не по-ужасно от продажбата на черни! Впрочем и да исках, не бих могъл да попреча. Когато се върнахме в Испания, капитанът беше възпрепятстван и се наложи аз да отида вместо него до Родриганда, за да докладвам на Кортейо, че онзи мексиканец е откаран на сигурно място. Тъй като условието било да бъде убит или умре от треска, той се нахвърли с обиди върху мен. От моята уста също излязоха някои думи и оня ми посегна. Тогава аз му отвърнах с един хубав моряшки удар. Той се строполи като чувал на земята, а аз си тръгнах. На другия ден дойде в Барселона и се качи на борда, забравил сякаш за тази случка. Един ден по-късно капитанът ми връчи едно писмо, което трябваше да отнеса на Juez de lo criminal. Бях любезно приет и след това предаден на тъмничаря, който ме доведе в тази килия. Повече не я напуснах, защото един ден дойде съдията и прочете присъдата ми от отворения шубер. Това е, сеньор, моята съдба!
Тардо говореше с онзи безгрижен тон, присъщ на моряците дори, когато става въпрос за сериозни неща. Сега се умълча и полегна изнурен. Стернау не подозираше колко полезен ще му бъде един ден споменът за този разказ.
Жак Тардо от ден на ден ставаше все по-слаб, а заедно с тази слабост растеше и самоосъждането и разкаянието за миналия живот. Той мислеше за Вечността и желаеше да уреди сметката си с Бога. Надзирателят виждаше, че вече няма да се вдигне и стори нещо, което никога не бе вършил — удостои го с няколко думи. Нещо повече — обеща да изпрати при него съдебния лекар веднага щом дойде на проверка.
Така мина още известно време, а зимата настъпваше. Тардо лежеше на матрака пред угасване. Стернау бе седнал до него и опитваше да го утешава. Обедната камбана проехтя преди часове.
Внезапно ключът се превъртя в ключалката и вратата се отвори. Влезе тъмничарят, следван от лекаря, и ревна на Стернау, посочвайки вратата: