— Напред! Марш! Тогава Тардо се надигна мъчително и помоли:
— Нека остане при мен! Досега той бе моята утеха, нека и сега остане!
Надзирателят погледна въпросително лекаря, който кимна с глава и давайки мълчаливо и своето съгласие, заключи килията отвън. Лекарят седна на края на матрака и огледа двамата затворници при светлината на оставения от тъмничаря фенер. После хвърли многозначителен поглед към вратата и започна да разпитва болния за състоянието му. Сетне незабелязано от Тардо подхвърли някакъв предмет между прострените крака на Стернау. Този посегна и напипа с ръка… голям ключ, вероятно от входна врата. Тръпка на безкрайна радост премина през тялото му, ала се овладя, защото погледът на лекаря му бе подсказал, че са наблюдавани.
Утешен от посещението на лекаря, Тардо почувства близостта на своя край. По изтощеното лице се изписа дълбока радост.
— Няма да живея и час, слава Богу! — пророни той. — Останете дотогава, сеньор медико, не пускайте и моя приятел!
— Ще останем — увери съдебният лекар, като се наведе над умиращия. При това движение той бутна към Стернау нещо с ръката, която не бе откъм вратата. Беше добре натъпкан портфейл. Стернау го прибра бавно и внимателно, така че да не бъде видян. Струваше му се, че забеляза тясна пролука при шубера. Тъмничарят сигурно беше там и дебнеше тъжната група в мрачната килия.
Не след дълго говорът на умиращия започна да се променя. Той протегна ръка към Стернау и промълви:
— Останете със здраве! Благодаря ви! Бъдете… свободен… и… щастлив!
Това бяха последните му думи. По тялото премина предсмъртна тръпка, прозвуча тиха въздишка и всичко свърши.
Скоро ключът изщрака в бравата и навъсеният надзирател отново влезе. Съдебният лекар мълчаливо се отдалечи. Като видя трупа, онзи каза:
— Не остава! Махне! — След това тъмничарят огледа исполинската снага на Стернау и продължи: — Носиш?
— От мен да мине — отговори немецът колкото може по-равнодушно, въпреки че пулсът му чукаше.
— Вдигни! Върви!
Стернау взе трупа на ръце и тръгна след надзирателя, който закрачи бавно напред. Стъпките им високо отекваха в голямото пусто здание. Работещите тук през деня служители вече си бяха у дома, в семейния кръг. Пътят водеше през няколко стълбища до малък двор. От него започваше коридорът, през който Стернау бе влязъл в затвора преди няколко месеца. Надзирателят избра от връзката ключове един и отвори някакво помещение със сводест таван и каменни зидове. Край една дълга маса лежаха два ковчега.
— Морга — каза той. — Маса сложи!
Пред очите на Стернау се разкри мрачна картина. Като лекар често бе извоювал живота от ноктите на смъртта, но беше виждал как побеждава и тя, как болният ставаше нейна плячка. Ала тук, в затвора, в царството на низостта, му бе трудно да остане индиферентен.
— Е-е, напред! Трупът на масата! — нареди още веднъж тъмничарят троснато.
Стернау се подчини и надзирателят влезе заедно с него, за да придадат правилното положение на мъртвеца. Връзката ключове остана да виси от ключалката.
— Напред! Марш! — заповяда той, когато всичко бе извършено.
— Не, назад! Марш! — отговори Стернау и пестникът му се стовари с бързината на мълния по слепоочието на ключаря, който рухна в безсъзнание на земята.
— Ах, слава Богу. Старата сила още е налице! — възкликна радостно затворникът, като остави надзирателя да лежи край угасения фенер, заключи отвън и побърза към тъмния ходник. Стигна благополучно вратата. Извади получения по такъв мистериозен начин ключ и го пробва с трепетно вълнение — ставаше. Стернау отключи и се озова на улицата. Беше свободен. След дългата тъмнина най-сетне бе дошла светлината. Двамата затворници бяха намерили своето избавление — единият чрез смъртта, другият чрез свободата.
При пристигането си в Понс графиня Розета предаде приятелката си на кочияша на пощенската кола и потегли обратно за Родриганда. Струваше й се, че като не се намира под могъщата закрила на Стернау, може да я сполети нещо лошо. Гнетеше я чувство за предстояща беда. Ето защо нареди на кочияша да кара по-бързо. Когато пристигна в Родриганда, се преоблече набързо и веднага се качи при кастелана. Там завари почтената двойка, заета с любимата си тема на разговор — доктор Стернау.
— Той вкъщи ли е? — попита тя.
— Не — отговори Алимпо. — Замина, милостива контесо, и моята Елвира казва същото.
— Накъде?
— Не знаем — рече управителшата. — Отпътува с един чужд файтон и моят Алимпо ще каже същото.