— Не.
— Е, тогава не си прави прибързани заключения. Един граф при всички случаи превъзхожда кой да е ловец. Ще ме опознаеш по-добре, когато станеш моя съпруга.
— Ох, това никога няма да стане! А така ми се иска да ти вярвам, Алфонсо. Обичам те и бихме били щастливи.
— Да, и ще бъдем, а дали по-рано или по-късно — зависи изцяло от теб. Нали знаеш условията ми?
— Те са сурови, понеже ме принуждават да наруша клетвата си и да стана предателка към своя народ.
— Клетвата не те обвързва, защото си я дала като дете, а народът ти вече не е народ. Ако ме обичаш и желаеш да станеш моя, твой е само моят народ. Дошъл съм в хасиендата да си изясня нещата. Ако и този път бъда принуден да тръгна без теб, заминавам за Испания и повече никога няма да се видим.
— Ужасен си.
— Не, само предпазлив. Не мога да обичам истински сърце, което не е в състояние да принася жертви.
— О — възкликна Каря, като го прегърна, — та аз толкоз много те обичам! Повярвай ми!
— Докажи го! Съкровището от кралската пещера ни е необходимо, за да предложим на отечеството един нов владетел. И за да можеш да станеш графиня Родриганда, първото дело на този владетел ще бъде да те издигне до благородническо положение.
— Наистина ли?
— Заклевам се пред теб за хиляден път.
— И никога няма да издадеш на брат ми, че съм ти открила тайната?
— Никога. Той впрочем няма да разбере кой е извадил съкровището.
Алфонсо чувстваше, че индианката ще поддаде и гърдите му преливаха от радост. Играеше ролята на влюбен само за да изтръгне тайната и беше решил да обещае всичко, но да я накара да проговори.
— Добре, ще узнаеш къде се намира съкровището на мищекските крале. Но само при условие да ти разкрия тайната в деня на нашия годеж.
— Не става — разочарова се той. — Благородническия сан ще получиш само след намиране на съкровището, а съгласно законите на страната без този сан годежът не би могъл да се състои.
— Действително ли е така? — попита индианката. Алфонсо я прегърна и целуна нежно.
— Така е, мила моя Каря, повярвай ми. Та нали знаеш, че не мога да живея без теб! Вярно, че си княжеска дъщеря, но испанските закони не признават произхода ти за благороден. За сърцето ми ти си скъпа и равностойна, ала пред света е друго. Нима ти е толкова трудно да ми се довериш, живот мой?
— Добре, ще го научиш — отговори Каря, чиято съпротива се стопи. — Но все пак ми позволи да поставя едно съвсем малко условие. Дай ми предварително един документ, с който се ангажираш да ме направиш своя съпруга срещу разкриване местонахождението на съкровището.
Условието бе твърде деликатно за Алфонсо, но сега, толкова близо до целта, трябваше ли да се колебае за някаква детинщина? Не. Индианката не беше личност, способна да търси правата си с няколко изписани думи, и той отвърна с готовност:
— С най-голямо удоволствие, скъпа Каря! Ще сторя нещо, за което ратува цялото ми сърце. Та къде, казваш, се намира съкровището?
— Първо документа, мили Алфонсо!
— Хубаво. Ще го приготвя утре до обяд.
— И ще поставиш печата си?
— Разбира се!
— А вечерта аз ще ти опиша мястото.
— Защо чак вечерта? Документът ще бъде готов още на обяд. Не мога ли да дойда при теб?
— Не. Защото всеки миг ще очаквам да ме потърси Ема или някоя от прислужниците. Могат да ни заварят.
— А ако ти дойдеш при мен?
— Аз при теб? — поколеба се тя.
— Страхуваш ли се?
— Не. Ще дойда.
Той притегли още веднъж Каря и я целуна, въпреки че тази нежност му костваше голямо вътрешно усилие. Вярно, че сърцето му бе широко, ала в него нямаше място за индианка.
Докато Алфонсо и Каря още седяха под маслините, Унгер придружи вожда Текалто до бивака му на пасището. Свикнал от дълго да живее под открито небе, той искаше да поеме още няколко глътки свеж въздух, преди да легне в стаята си. Това беше причината, след като се сбогува с главатаря, да не се върне веднага в хасиендата. Отиде в градината и седна на ръба на изкуствения басейн, чийто водоскок пръскаше нависоко живителните си струи.
Не бе седял кой знае колко и долови леки стъпки. Непосредствено след това на входа се появи женска фигура и бавно се отправи към фонтана. Той разпозна Ема и се изправи да избегне някое конфузно положение. Тя го забеляза и се поколеба дали да продължи.
— Приближете се спокойно, сеньорита! — помоли я. — Тръгвам си веднага и няма да ви смущавам.
— Ах, това сте вие, сеньор Унгер — установи тя. — Смятах, че вече сте си легнали.
— Стаята ме потиска, нужна ми е малко предварителна нагласа.