— Мъртъв! — викна той. — О, ще ми платиш за това! Пред всички ще разкрия що за мерзавец си!
— Ба! Та нали по тоя начин ще застрашиш и самия себе си, защото в края на краищата ти беше мой инструмент.
— Ще представя на съдията оня документ, който подписа. Носех го, за да го разменя срещу лейтенанта. Кажи сега, мъртъв ли е наистина?
По ястребовото лице на адвоката плъзна мимолетна усмивка на радост. Той отвърна:
— Ще ти покажа едно писмо, което получих във връзка с тоя въпрос. Изчакай малко!
Адвокатът влезе в съседното помещение, откъдето взе едно писмо и зареден пистолет.
— Като по поръчка ми идваш — промърмори си с подигравка. — Сега ще си получа обратно декларацията и ще се избавя от един опасен свидетел. Вече съм победител по целия фронт!
Сетне се върна с писмото в ръка.
— Но трябва да съм убеден, че документът действително е у теб — рече той, като впери изпитателен поглед в разбойника.
— Тук е — заяви онзи, потупвайки гърдите си.
— Чети тогава!
Той подаде писмото на капитана. Той разгърна листа и от пръв поглед видя, че това е най-обикновено търговско писмо, нямаше нищо общо с лейтенанта. Когато вдигна очи, удивен от тази измама, погледът му падна върху дулото на насочен към него пистолет.
— Шах и мат! Умри, куче! — извика нотариусът, едновременно с което проехтя изстрелът и разбойникът рухна на земята. Куршумът го бе пронизал в челото. Без да се бави, нотариусът спусна резето на вратата и пребърка връхната дреха на мъртвия. Джобовете бяха празни. И в останалите дрехи нямаше и следа от документ.
— Измамен съм! — изръмжа нотариусът. — Най-долно измамен! Документът не е бил у него. Ако го открият неговите хора, изгубен съм!
В коридора прозвучаха стъпки. Обитателите бяха чули изстрела и сега се стичаха да разберат какво се е случило. С трескава бързина адвокатът приведе отново в порядък облеклото на разбойника, измъкна от пояса му един пистолет, който остави до него на земята, и отвори вратата.
— Насам! — провикна се той. — Бях нападнат.
Прислугата се втурна към него. Алфонсо, Клариса и Алимпо също дойдоха.
— Погледнете този бандит — поде Кортейо. — Поискал да съобщят, че е мой приятел, а когато останахме насаме, ме заплаши със смърт, в случай че не му предам парите си. Дадох вид, че ще го сторя, ала посегнах към пистолета и го прострелях.
— О, Господи, разбойник, истински разбойник! — нададе ужасен вик Клариса. — Вижте перуката и изкуствената брада!
— Претърсете го, но внимателно! — нареди Кортейо с надеждата да пипне документа, ако все пак беше някъде из разбойника. Но освен една пълна кесия, не бе открито нищо друго.
— Свалете го в подземието. Утре ще направя донесение. Стаята веднага да се почисти!
Нареждането му бе изпълнено. Когато прислугата се отдалечи и останаха сами, Алфонсо попита:
— Познаваше ли го?
— Не.
— Хм, не би било изключено да е твоят «капитан», за когото споменаваш сегиз-тогиз. А ако случаят е такъв, струва ми се, че си имал малко стълкновение и си се отървал от него.
— Не го познавам. А как стоят нещата, ще пием ли днес чай с Розета?
— Не — отвърна Клариса. — Тя вече го пие в стаята си. От тона, с който бяха изговорени думите и придружаващия ги поглед, нотариусът разбра, че капките са отишли по предназначение в чая.
Когато се разнесе изстрелът, Розета и Елвира седяха увлечени в разговор. Кастеланшата току-що бе донесла чая от кухнята и го бе сервирала на графинята. И ето че над тях екна някакъв силен трясък.
— Какво беше това? — възкликна Елвира.
— Изстрел! — поясни Розета. — Какво ли се е случило? Ще отида да видя.
— О, не, не, вярна ми контесо. Останете! Всеки ден тук се случва ново нещастие, по-голямо от предишното. Не ви пускам!
— Но кой би ми сторил нещо? Според мен изстрелът проехтя в жилището на Кортейо. Чуваш ли стъпките и гласовете?
— Да, но нека останем тук. Моят Алимпо е много храбър. Той сигурно е отишъл да види какво има и ще ни уведоми.
Предсказанието се оказа правилно, тъй като управителят скоро дойде и доложи, че някакъв разбойник нападнал нотариуса, ала оня го застрелял. Това събитие стана тема на вечерния разговор. След като бе изпила чая си, Розета заяви, че иска да си легне, понеже от днешните събития чувства в главата си някакво болезнено парене.
На другата сутрин камериерката на контесата изтича възбудено при кастеланшата и я помоли с плач:
— Добра ми сеньора Елвира, елате бързо при контесата! Нещо я е сполетяло. Трябва да е болна.