— Света Майко божия, наистина ли? Снощи тя се оплакваше от болки в главата.
Елвира заряза всичко и последва камериерката. Когато влязоха в спалнята на Розета, тя бе коленичила до леглото и изглежда, се молеше. Лицето й беше восъчнобяло, приличаше на мраморна статуя.
— Скъпа контесо, ама изправете се де! — помоли момичето.
Розета не помръдна.
— Виждате ли — проплака девойката, — така я заварих, когато дойдох да я събудя. Опитах да я вдигна и настаня на стола, ала тя отново коленичи. Помогнете ми!
Жените подхванаха графинята и я изправиха. Но едва я бяха наместили на дивана, тя отново се смъкна и сключи ръце за молитва.
— Да, болна е, много е болна! — изхълца Елвира. — Защо не беше тук сеньор Стернау! Изглежда, изцяло е загубила разума си.
— Ужасно! Какво да правим, сеньора Елвира? — вайкаше се камериерката.
— Боже мой, не мога да сторя нищо друго, освен да питам моя Алимпо. Иди го доведи!
Момичето изтърча и доведе изплашения кастелан. Болната коленичеше с полузатворени очи и сключени ръце пред дивана и когато Алимпо им помогна отново да я изправят, тя тутакси се свлече в молитвеното си положение.
— Сложете я да легне в леглото, направете й студен компрес, това може да помогне — нареди той със сълзи в очите на двете жени и си тръгна покрусен. Вън се натъкна на Клариса, която дебнеше наоколо.
— Бяхте ли при графинята? — попита тя.
— Да. Болна е — простена Алимпо.
— Какво й е?
— Не знам.
— Тогава трябва да я посетя.
Клариса се вмъкна в стаята на контесата, но само след минута вече беше изхвърчала навън и се понесе към жилището на нотариуса. Като я видя да влиза така устремно, той попита:
— Е? Успяхме! Личи си по вида ти.
— Да, тя е обезумяла.
— Какво прави?
— Моли се.
— А-а, странно. На глас?
— Не. Когато я сложат да седне или легне, тя не остава в това положение, а коленичи и сключва ръце, като че иска да се моли. При това стои неподвижна и не произнася нито дума. Сигурно не й е останала капчица разум.
— Аха, умопомрачението явно я е връхлетяло по време на молитва и сега тя има само една мисъл — молитвата. Начаса ще предприема нужните стъпки. Ела с мен!
Кортейо слезе с Клариса до жилището на Розета и обясни на камериерката и кастеланшата, че сеньора Клариса поема задължението да се грижи за графинята. От този момент Розета бе изолирана за всеки. Нито я виждаха, нито чуваха нещо за нея, тя сякаш вече не съществуваше.
Известно време след като Розета бе сполетяна от ужасната болест, Миндрело се завърна от пътуването, което бе направил по заръка на Стернау. Той потърси кастелана, за да се осведоми за лекаря.
Алимпо и Елвира седяха натъжени в стаята си.
— Не мога да издържам! — въздъхна той.
— И аз не мога! — произнесе тя, разтърсвана от ридания.
— Най-добре да вземем малкото си спестявания и да тръгнем по широкия свят. Какво да правим повече тук?
— Нима не чу, че милостивата контеса ще бъде отведена някъде?
— Да.
— Е, добре, аз няма да я напусна и ще тръгна с нея, ако ще до края на света.
— Ще ти позволят ли?
— О, уви! Предполагам — няма. Такъв ни бил кръстът, скъпи ми Алимпо, такава ни била орисията!
В този момент на вратата се почука решително и влезе Миндрело.
— Бъдете добре дошъл при нас! — извика му Алимпо. — Много сме опечалени. Нещастията се трупат едно след друго върху ни, като че край нямат. Няма пред кого да изплачем мъката си. Не е ли тъй, Елвира?
— Тъй е, Алимпо.
— Но нали в замъка все пак имате приятели, които изпитват същите чувства като вас — подхвърли Миндрело.
— Да, да, имаме — иронизира управителят. — Но те вече не говорят с нас. Страхуват се от младия граф и сеньор Кортейо.
— Нима са им забранили да общуват с вас?
— Непосредствено не. Но аз изпаднах в немилост и другите сами се отдръпнаха от нас.
— В немилост? Защо?
— Защото аз и моята Елвира не отстъпихме милостивата контеса в чужди ръце, искахме ние да я обслужваме в болестта й и дори когато бяхме отпратени, пак опитвахме да отиваме при нея. По тая причина бях снет от длъжност. Вече нямам никаква работа тук. В най-скоро време трябва да напусна замъка и ето как всички онези, които смятахме за наши приятели, не искат да знаят за нас.
— Когато отминат изпълнените с тревога дни, те ще си спомнят с добро за вас. В настоящия миг обаче за мен най-важното е да знам мога ли да се срещна със сеньор Стернау.
— За съжаление не. Той изчезна.
— Изчезна?
— Да, при това внезапно. Никой не знае къде е. Дойде един сеньор с файтон и той замина с него.