— Странно. Но аз трябва да говоря с него и ще го намеря! Сега тръгвам, та да не направи присъствието ми някому впечатление.
Контрабандистът се сбогува и закрачи към селото. Размишляваше какво да предприеме, за да установи местонахождението на Стернау. Постепенно узна, че за Барселона заминал файтон, придружен от четирима полицаи. Предположи, че е спрял там пред затвора и за да постигне целта си, реши да завърже познанство с надзирателя. Това никак не бе лесно, но след дълги усилия му се удаде да спечели доверието на човека и да си осигури достъп до жилището му.
В крайна сметка узна, че сред затворниците се намира и някой си доктор Стернау. От този момент започна да мисли непосредствено за освобождаването му. Поразмисли и реши да се обърне към кастелана Хуан Алимпо, за когото междувременно бе научил, че е напуснал Родриганда и живее в Манреса. Отиде при него и бе посрещнат с голяма радост.
— Слава Богу, дойдохте! — възкликна радостно Алимпо. — Вече смятах, че сте ни забравил. Моята Елвира казваше същото.
— Работех непрекъснато за освобождаването на сеньор Стернау!
— Ах, Вие знаете къде се намира? — подскочи Алимпо.
— Да, едва наскоро успях да разбера! Тикнали са го в затвора на Барселона.
— В затвора? Ох, ох! Чуваш ли, скъпа ми Елвира?
— Да, чувам, Алимпо — отвърна запитаната. — Сигур Кортейо има пръст в тая работа!
— Той и никой друг! Още колко време ще бъде затворен, безценни сеньор Миндрело?
— Не го ли избавим ние, никога няма да бъде освободен.
— Ние? О, на драго сърце! — извика Алимпо. — Но какво можем да сторим?
— Хм, и много, и малко. Имате ли пари, сеньор Алимпо?
— Пари? Колко?
— В затвора сеньор Стернау няма никакви средства. Ако иска да избяга, ще се нуждае от пари, за да премине границата, а аз… е, аз съм само един беден дявол.
Алимпо скочи от стола, извади от раклата едно ковчеже, бръкна в него и измъкна няколко големи пълни торбички и един портфейл.
— Ето, ето, вземете! — викна той въодушевено. — Аз имам много пари и всичките са Ваши!
— Колко са?
— Четири или пет хиляди дурос, спестяванията ни от целия живот. За добрия сеньор Стернау ги даваме с удоволствие. Нали, скъпа Елвира?
— Да — кимна тя. — Само да бъде отново свободен! Сетне сигурно ще може да излекува нашата контеса.
— Тя къде е? — попита Миндрело. — Да не би в клиниката за душевно болни?
— Не. В Лориса е, в пансиона «Санта Вероника».
— Но нейното място не е в пансион, а в клиника!
— Как би могла да се защити? Разбрах, че сеньора Клариса е заминала с нея дотам. Контесата няма никаква воля, въобще не знае коя е.
Миндрело се замисли. После запита:
— И вие смятате, че сеньор Стернау би могъл да я излекува?
— Съвсем сигурно!
— Добре. Ще надзърна в пансиона в Лориса. А от парите си ще ми доверите ли колкото са ми необходими, сеньор Алимпо?
— Вземете колкото искате, вземете всичките, вече ви казах! Нали така, Елвира?
— Да — потвърди пълната съпруга.
— Е, добре — рече Миндрело. — Трябва да му подсигуря кон, а може би един и за себе си. Дайте ми двеста дурос!
— Двеста дурос? Това е твърде малко. Вземете петстотин!
— Не се нуждая от толкова, поне засега. Но все пак ще ги взема, защото при такива начинания е по-добре човек да има в повече, отколкото да не му стигнат.
Миндрело взе парите и излезе. До пансиона в Лориса имаше само два часа път. Там узна, че графиня Розета не произнася нито дума и едва се храни. Беше все още красива, но красотата й бе на същество, отправило се към гроба. Времето си прекарваше на малкото пансионерско гробище. Още в зори беше там, молеше се през целия ден и едва вечер успяваха с кротка принуда да я отведат в килията.
След като научи всичко това, контрабандистът се върна обратно в Барселона. Купи за Стернау кон, а за себе си муле. Животните обаче остави при търговеца, откъдето щеше да ги вземе едва когато настъпеше подходящият миг.
Така мина още една седмица. От един търговец, който се занимаваше с какви ли не тъмни сделки, Миндрело се снабди срещу хубава сума с фалшиви документи на името на някакъв съдебен лекар. Сетне си купи подобаващ костюм, дегизира лицето си до неузнаваемост и отиде в затвора. Пазачът прегледа легитимацията и пропусна мнимия лекар. После взе голямата връзка ключове и запали фенера. Близо до вратата висяха два големи ключа. Те принадлежаха на двама чиновници, които ги предаваха тук на излизане. Докато надзирателят се занимаваше с фенера, Миндрело успя да задигне незабелязано единия от ключовете, след което тръгнаха към килиите.