— Какво има? — попита гласът на съдържателя. Лекарят сведе лице към прозорчето, както си беше на коня, и отговори:
— Сещате ли се кой съм?
— О, Боже, сеньор Стернау! — възкликна притежателят на вентата. — Възможно ли е? Вие ли сте наистина?
— Да, аз съм. Искате ли да ми окажете една услуга?
— С удоволствие! Каква?
— Идете при алкалда и му кажете веднага да дойде в замъка със старейшините на селото.
Сетне те бързо продължиха пътя си, а съдържателят поклати замислено глава след тях.
— Сеньор докторът — промърмори той. — Откъде ли идва? Какво носеше на коня си? Твърде приличаше на човешко тяло. А другият беше Миндрело, изчезнал от толкова време насам.
Двамата ездачи стигнаха замъка и слязоха от животните. Никой от прозорците не беше осветен, само в жилището на портиера играеше мъждива светлина. Стернау потропа и онзи веднага се приближи до решетката.
— Кой е? — попита той. — Нощно време не се отваря.
— И все пак ще ни отвориш, Тадео! — рече Стернау. — Да се надявам ли, че все още ме помниш?
При тембъра на този глас човекът се дръпна, радостно изумен.
— Сеньор Стернау! Да, да, отварям незабавно!
Тадео побърза да отключи решетъчната врата и Стернау влезе с безумната графиня на ръце. Като я видя и позна, портиерът едва не изтърва свещта.
— Santa Madonna! — втрещи се той. — Но това е графинята!
— Именно. Знаеш ли дали стаята й все още е в порядък?
— В нея нищо не е променяно. Ключовете са при мен, тъй като още не е назначен управител.
— Тогава вземи ключа и върви напред да ни осветяваш!
— Да събудя ли графа?
— Ще го събудим по-късно. Да вървим!
— А Маргарита, камериерката на контесата?
— Тя тук ли е още?
— Да. Маргарита трябва да обслужва сеньора Клариса, когато идва на посещение в Родриганда.
— Тогава я събудете! Но това да стане тихо.
За лекаря сега бе важно да види какво въздействие ще окаже на болната познатото жилище. След като стаята бе отключена, Стернау влезе с Розета на ръце и я положи на дивана. Тя тутакси се свлече на пода и сключи молитвено ръце. Не забеляза, че е сменила мразовитото гробище с предишното си жилище. В този момент влезе и Маргарита. Тя беше вън от себе си от радост да види отново господарката си, а Стернау й нареди да преоблече графинята за далечно пътуване. Сетне даде заповед на портиера да събере цялата прислуга в трапезарията. Той самият се запъти към жилището на Алфонсо. Във вестибюла спеше един слуга, който се изправи стреснато, като видя Стернау. Докторът го отпрати навън и влезе.
Нехранимайкото спеше в леглото си. Една висяща лампа пръскаше достатъчно светлина в покоите. Без да се бави и миг, Стернау вдигна пестник и го стовари върху челото на спящия, който премина от сънно състояние в безсъзнание. Намери няколко кърпи, с които върза крайниците и устата на негодника. После напусна стаята, заключи я и взе ключа със себе си. Пътят му водеше към апартамента на адвоката. Беше заключен. Почука.
— Кой е? — попита след известно време Кортейо.
— Аз. Отвори! — отговори Стернау, имитирайки гласа на Алфонсо.
— Caramba! Но какво има? Неотложно ли е? — прозя се адвокатът.
— Да.
— Влизай тогава!
Чу се как Кортейо става от леглото, влачи нощницата си, как пристъпва с пухтене и ето че отвори. В коридора беше тъмно и той не видя кой е застанал там.
— Хайде, приближи се, Алфонсо! — подкани той. — Какво ти хрумна, та идваш толкова късно…
Внезапно адвокатът спря посред изречението, ужас скова езика му. Стернау беше влязъл и дръпнал вратата зад себе си и тъй като нощната лампа го освети достатъчно, адвокатът мигновено го позна и от стъписване забрави да довърши речта си.
— Май се припозна в гласа ми — заговори му Стернау с глас, студен като лед и режещ като стомана.
— Стернау! — произнесе с труд нотариусът. Все още не бе способен да извика, ала направи движение, като че искаше да скочи към вратата. В същия миг пестникът на лекаря се стовари върху главата на отровителя и онзи рухна като пън на земята. Минута по-късно Кортейо бе вързан и със запушена уста като Алфонсо. Сетне Стернау го заключи и отведе Розета в залата, където прислугата вече стоеше в очакване на предстоящите събития. Алкалдът и старейшините на селото също бяха дошли. Присъстващите се стреснаха от вида на обичната си господарка и поискаха да се приближат и изкажат съчувствието си. Стернау обаче отклони намерението им и подхвана: