— Същите чувства доведоха и мен в градината.
— Тогава се наслаждавайте спокойно на вечерта! Лека нощ, сеньорита!
Унгер поиска да си тръгне, ала тя го улови за ръката и го задържа.
— Останете — каза му. — Бог е създал достатъчно въздух, ухание и звезди и за двама ни. Не ме смущавате.
Той се подчини и седна до нея на ръба на шадравана. Вождът на мищеките вече си бе легнал край градинската ограда. Гледаше бленуващо небето, оставил въображението си да го изкачи до онзи безкраен свят, в който вечно се движеха почитаните от дедите му слънца.
По едно време долови в градината тихи стъпки, а след това и приглушени гласове. Знаеше, че графът често търси близостта на сестра му, а също така, че и тя не се противопоставя. Подозрението му се пробуди. От един час нито графът, нито Каря се бяха мяркали в хасиендата. Да не би да имаха уговорена среща в градината? Това трябваше да се изясни.
Той се надигна тихо и с индианска лекота се прехвърли през оградата в градината. Там легна на земята и запълзя към говорещите толкова безшумно, че дори и изостреният, но сега приспан слух на немеца не можа да го чуе. Удаде му се да стигне незабелязано до другата страна на шадравана, откъдето ясно се долавяше всяка дума от разговора.
— Сеньор, всъщност би трябвало да ви се сърдя — започна Ема. — Днес ми причинихте голям страх.
— Заради коня? Напразно сте се страхувала, защото съм обуздавал коне, които не са били по-добри. Враният сега е толкова кротък, че всяка дама би могла спокойно да го яхне.
— Все пак си имаше и добрата страна, а именно — разкриването на вашето инкогнито, суетни човече!
— О — засмя се той, — не беше от суетност. Понякога човек трябва да бъде предпазлив. Тъкмо затова, че са ме смятали за обикновен ловец, често съм имал голямо предимство.
— Но поне на мен бихте могли да се разкриете. Та вие ми доверихте една много по-голяма тайна.
— Тайна, която за мен може би никога не ще има голяма стойност. Едва ли някога ще открия Пещерата на кралското съкровище, въпреки че трябва да се намирам в близост до нея.
— Ах, от какво вадите тези заключения?
— От формата на планината и течението на реката. Местността, през която яздихме напоследък, напълно съответства на част от моята карта.
— В такъв случай имате опорна точка и бихте могли да продължите търсенето.
— Питам се дали да го сторя. Изпитвам съмнение дали имам това право.
— Най-малкото имате правото на откривателя. Никога не съм надценявала стойността на златото, но зная също, че осигурява на притежателя си много неща, към които напразно се стремят хиляди хора. Търсете, сеньор! Ще се радвам да намерите пещерата!
— Да, мощта на златото е голяма — рече той замислено. — В родината си имам беден брат, чието щастие бих могъл да осигуря. Но кому принадлежи съкровището? Навярно на потомците на тези, които са го скрили.
— Не знаете ли произхода на картата?
— Както вече ви казах, даде ми я един индианец. Беше ранен и умря, преди да даде необходимите устни разяснения.
— И на нея няма никакво име?
— Не. В единия й ъгъл е поставен някакъв загадъчен знак, който не мога да разтълкувам. Добре, ще се заловя, ще търся. Но ако наистина открия съкровището, няма да го докосна, а ще издиря законния му притежател. А не го ли намеря, тогава ще реша какво да правя.
— Сеньор, вие сте много честен човек — каза топло мексиканката.
— Правя само каквото ми повелява сърцето и не върша несправедливости.
— Брат ви е беден?
— Да. Той е моряк и навярно никога няма да стигне до независимост, докато разчита единствено на собствените си сили, а самият аз притежавам само една малка сума, резултат от ловните ми странствания.
— Вие притежавате нещо много повече! Действително ли Гърмящата стрела е толкова беден? Нима няма богатства, пред които притежаването на злато е нищо?
— Да, има такива съкровища. Аз самият знам едно, което е по-ценно от всичкото злато на земята и да имах сто живота, бих ги жертвал всичките само за да го постигна. Да, сеньорита, аз съм Итинти-ка и спадам към най-опасните скаути на дивата пустош. Злодеят трепери пред мен, независимо дали носи бяла или червена кожа. Привикнал съм на опасности, а за да завладея това съкровище, съм готов да се бия с всички бели и индианци на Запада.
— Мога ли да запитам за какво съкровище става въпрос?
— Трябва ли да го назова? — попита той тихо.
В гласа му прозвуча развълнувана нотка и тази нотка намери отглас в нейното сърце.
— Назовете го!
— Вие, самата вие! — произнесе той и я улови за ръка.
— Да, вярвам ви! — отвърна тя с неподправена искреност. — Не звучи ли като дързост, сеньор? Но е истина, понеже и аз мисля, че едно човешко сърце може да се цени много по-високо от всички богатства на земята! Та нали и аз самата зная едно такова съкровище.