Обхванати от дълбоко вълнение, те стояха прегърнати, но ето че вратата се отвори и… влезе графът.
Стъписан от изумление, той спря. Веднага схвана какво става и пребледня от гняв.
— Виждам, че преча! — извини се и понечи да се върне.
— Не си тръгвайте — задържа го хасиендерото, — преди да сте научил, че моята дъщеря и сеньор Унгер се сгодиха!
— Желая много щастие!
След ядно прецедените думи той изчезна. А Педро Арбелец побърза да свика прислугата и обяви днешния ден за празник, понеже ще се отпразнува годежът на сеньорита Ема. Хасиендата и околностите се изпълниха с радостните възгласи на наетите при хасиендерото вакуероси и индианци. Всички те бяха привързани към господарите си, а трапера опознаха като мъж, достоен за красивата дъщеря на Арбелец.
Когато Унгер излезе навън на пасището, насреща му се зададе главатарят на мищеките.
— Ти си храбър мъж — каза той. — Победи неприятеля и покори най-красивата скуав в страната. Нека Ваконда те дари с щастие! Това ти пожелава твоят брат!
— Да, щастието е голямо — отвърна немецът. — Бях беден ловец, а сега богат хасиендеро.
— И преди не беше беден.
— Да — засмя се Унгер, — спях в гората и се покривах със звездите.
— Не е така — отговори сериозно индианецът. — Беше богат, защото притежаваше картата, указваща пътя към Пещерата на кралското съкровище.
Немецът отстъпи смаяно назад.
— Откъде знаеш?
— Зная! Мога ли да видя картата?
— Да, ела!
Унгер отведе индианеца в стаята си и разстла протрития документ. Текалто хвърли поглед върху ъгъла на плана и каза:
— Да, наистина я притежаваш! Това е знакът на Токсертес, бащата на моя баща. Той бе принуден да напусне страната и повече не се върна. Ти не си беден. Искаш ли да видиш Пещерата на кралското съкровище?
— Можеш ли да ми я покажеш?
— Да.
— Кому принадлежи съкровището?
— На мен и Каря. Ние сме единствените потомци на мищекските крале. Да те заведа ли?
— Ще дойда.
— Бъди готов тази вечер в полунощ. Булото на нощта ще скрива пътя ни. Никой не бива да разбере накъде отиваме. Можеш да се довериш само на жената на твоето сърце, понеже знае, че търсиш съкровището.
— Я виж ти, откъде си толкова запознат?
— Чух всяка дума от разговора, който проведохте снощи в градината. Въпреки че притежаваше картата, не възнамеряваше да вземеш нещо, преди да си проучил дали не съществуват наследници. Ти си много честен мъж, нещо рядко срещано сред бледоликите. Заслужаваш да видиш съкровището на кралете.
Един час по-късно, по обед, когато останалите седяха пред десерта, индианката се вмъкна в стаята на графа…
— Изготви ли документа? — запита тя.
— Умееш ли да четеш?
— Да — отвърна гордо момичето.
— Ето го.
Алфонсо подаде на Каря свитък хартия, на който се четяха следните редове:
«С настоящето заявявам, че след получаване съкровището на мищекските крале ще гледам на себе си като годеник на Каря, наследницата на тези крале, и ще я отведа у дома като своя съпруга.
Алфонсо, Граф Де Родриганда и Севиля»
— Така добре ли е? — попита той.
— Думите са добри, ала липсва печатът.
— Не е необходим.
— Ти ми обеща.
— Добре, ще го имаш — едва прикри досадата си той.
Алфонсо запали тънка свещ и натисна печата под думите.
— Ето, скъпа Каря! Сега е твой ред да удържиш думата си!
— Ще я удържа. Известна ли ти е планината Ел Репаро?
— Да. Намира се на четири часа път западно оттук.
— Формата й наподобява огромна, разпростряла се надалеч дига. От нея изтичат в долината три потока. Ще се водиш по средния. Началото му не образува открит извор, а излиза направо от скалата. Ако нагазиш във водата и се наведеш там, откъдето се измъква от планината, и пропълзиш навътре, ще се озовеш в пещерата.
— Ах, колко просто било.
— Да, много просто.
— Ще ми трябват ли свещи?
— Вдясно от входа ще намериш факли.
— Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш?
— Всичко.
— И съкровището действително е там?
— В пълния си размер.
— Благодаря ти, мое добро дете. Сега ти си моя годеница и скоро ще ми станеш съпруга. А сега върви! Не бива да ни заварят заедно.
Каря си тръгна. Беше принесла жертва, ала тази жертва тежеше като воденичен камък на душата й. Бе принудена да вземе участие в днешния празник и при всеобщата радост да рони горчиви сълзи.
Графът остана в покоите си и повече не се появи. Следобед го посети конен куриер. Носеше писмо от столицата Мексико, което изискваше да бъде връчено насаме. Алфонсо го прочете, загледа се втренчено пред себе си, след което скочи и промърмори: