— Ти ли го уби? — изкрещя Бизоновото чело, като посочи немеца и лежащия на пода боздуган. Той го разтърси с такава сила, сякаш някой великан бе сграбчил малко дете.
— Да — изстена Алфонсо, пропит от страх.
— Защо?
— Съкровището е виновно — заекна той.
— Ха! Ти си негов враг. Още преди желаеше смъртта му. Но горко ти, трижди горко ти!
Бизоновото чело се наведе да прегледа приятеля си, при което графът остана неподвижен. Не би било трудно да грабне боздугана и поне да направи опит за борба. Но той се намираше под омаята на съкровището и респекта пред прочутия киболеро. Приличаше на малка птичка под погледа на гърмяща змия, която не побягва, както гласи преданието, а се оставя без съпротива да бъде погълната от нея.
— Мъртъв е! — заяви Бизоновото чело и се изправи отново. — Ще проведа над тебе съд и смъртта ти ще е такава, каквато не е сполетявала никого тук. Ти си убиец на един от най-благородните ловци, стъпвали някога по земята. Затова ще бъдеш принуден хиляди пъти да умреш.
Индианецът стоеше със скръстени ръце срещу злосторника. Мускулестата му фигура бе изпъната, а очите отправени с мрачна закана към испанеца.
— Аха, трепериш! — рече той презрително. — Червей, жалък страхливец! Кой ти издаде пътя към пещерата?
Алфонсо мълчеше. Сякаш се намираше пред Вечния съдия в Деня на Страшния съд.
— Отговори! — прогърмя киболерото.
— Каря — прошушна графът.
— Сестра ми?
— Да.
Очите на индианеца заискриха като горяща факла.
— Истината ли казваш? Или лъжеш? Сигурно спомена сестра ми само за да получиш милост и избегнеш наказанието!
— Казах ти истината. Можеш да ми вярваш.
— Така, трябва да си използвал някаква дяволска съблазън, за да измъкнеш от Каря тайната на Ел Репаро. Да не си я мамил с любов?
Графът премълча.
— Говори! Само истината може да смекчи съдбата ти. Знаеш ли как ще трябва да умреш? Там горе в планината има едно езерце. То не е голямо, но в него живеят десет свещени алигатора, чиито стомаси са поглъщали престъпниците, хвърляни по нареждане на предишните владетели на страната. Животните са над стогодишни и дълго време са гладували. Ще те закарам там и ще те спусна да висиш над езерото от едно дърво. Алигаторите ще се стрелнат към теб, но няма да могат да те достигнат. Ще скачат непрекъснато да те разкъсат, а ти ще дишаш вонящите им изпарения и дълги дни и нощи ще висиш над тях, тъй като въжето няма да минава през врата ти. Ще висиш под слънчевия зной, ще изнемогнеш от глад и жажда и когато се отпуснеш обезсилен, ще бъдеш разкъсан.
Алфонсо го слушаше с нарастващ ужас. Езикът му се вдърви, тежеше в устата като олово; не бе в състояние да моли за милост от страх.
— Само едно откровено признание може да смекчи съдбата ти — повтори индианецът. — Та така! Обяснявал ли си се в любов на моята сестра?
— Да — отрони Алфонсо.
— Но не я обичаш?
— Не — призна белият. Той не се осмеляваше да каже макар и една невярна дума.
— Тя обаче те обича? — продължи да разпитва индианецът. Алфонсо отговори положително и на този въпрос.
— Къде се срещна с нея?
— При маслините край потока, зад хасиендата.
— Обеща да я направиш своя жена?
— Да.
— Кога ти издаде Каря тайната?
— Вчера по обяд — гласеше отговорът.
— Сам ли си тук?
— Придружават ме двама слуги.
— Аха, с тяхна помощ искаше да отмъкнеш съкровището и си им доверил тайната?
— Те нямат представа какво ще пренасят, а и за пещерата не знаят.
— Къде ги остави?
— Недалеч оттук.
— Добре. Този мъж ще остане на това място, а ти ще ме последваш. Засега няма да те връзвам, понеже не можеш да ми се изплъзнеш. Ти си нищожен червей, когото ще смажа с едно единствено посягане. Тръгвай!
— Какво ще правиш с мене? — попита Алфонсо, обхванат от страх.
— Ще разбереш.
Бизоновото чело улови ръката на Алфонсо и го повлече към изхода. Навлезе с него във водата и го избута на дневна светлина, без да го пуска. Изглежда, повторната баня и вълшебството на зората оказаха въздействието си върху Алфонсо. Той въздъхна дълбоко и вътрешно се запита дали не би могъл да храни надежда.
— Къде е конят ти? — запита мищекът.
— Там вдясно, вързан за буковото дръвче.
— А слугите?
— Зад онзи хълм.
— Да вървим при коня ти.
Бизоновото чело закрачи с пленника към посоченото място. Като стигнаха при коня, той върза с няколко ремъка ръцете на графа на гърба, след това и краката и затъкна устата му. Алфонсо се остави на всичко това, без да окаже съпротива, като насън. После мищекът го напусна, разбира се, след като го бе обезоръжил, и безшумно се отправи по следите към предполагаемото местонахождение на слугите. Близо до първия поток той долови гласовете им. Легна на земята и започна да се промъква между храстите като змия по посоката, от която се чуваха. Стигна незабелязано до последния храст и ги видя. Двамата седяха на земята, задълбочени в оживен разговор. Червенокожият се убеди, че няма опасност от страна на слугите и се върна обратно при пленника.