Четвърта глава
Езерото на алигаторите
Междувременно апачът, придружен от Каря и вакуерото, се приближаваше от друга страна. Те отдавна биха могли да бъдат тук, но в тъмнината индианката се бе заблудила. Поради отклонението малкият отряд стигна целта с известно закъснение.
— Това е потокът — обърна се Каря към Мечешко сърце. — След малко ще бъдем при пещерата.
Очите на апача обходиха внимателно околността.
— Уф! — извика той и посочи видимите вече следи. — Бледоликият с хората си. Продължавайте ездата предпазливо!
Но скоро яздещият начело Мечешко сърце спря. Беше забелязал спокойно пасящите между храстите мулета и слезе от коня. Вдигна ръка да го изчакат и изчезна в храсталаците.
Не след дълго той се върна и извести, че тук лагеруват слугите на Алфонсо. Метна се отново на коня и продължиха напред. Малко по-нататък храстите се разредиха и стигнаха втория поток. Но преди да се бяха озовали на мястото, където лежеше пленникът, от храстите се измъкна един мъж — Бизоновото чело. Той беше чул приближаването на конниците и се промъкна да види кой идва. Разпознавайки Мечешко сърце и Каря, се показа.
— Уф! Бизоново чело! — възкликна апачът. — Къде е Гърмящата стрела?
— Мъртъв е!
— Кой го уби? — запита Мечешко сърце с тон, от който човек би разбрал, че съдбата на убиеца вече е предрешена.
— Алфонсо.
— Къде?
— Това не мога да кажа тук — отвърна Бизоновото чело, поглеждайки многозначително към вакуерото. — Елате с мен при бледоликия!
В очите на Алфонсо ясно се четеше изживяваният от него страх. Ала нито Мечешко сърце, нито Каря го удостоиха с поглед. Мищекът се обърна към апача:
— Нека моят брат пази този човек, докато се върна! С тези думи той отново се отправи към пещерата. Когато се озова вътре, факелът беше догорял. Запали нов и се приближи към немеца. Веднага му направи впечатление, че позата му е различна от тази, в която го бе оставил, и побърза да направи повторен преглед. За своя голяма радост констатира наличието на пулс. Траперът навярно беше дошъл за кратко време на себе си и бе помръднал. Сега лежеше в пълно безсъзнание. Мищекът го подхвана и внимателно го изнесе на открито. Когато го положи на тревата, апачът удари с ръка по дулото на пушката си и извика:
— Тежко и горко на убиеца, ако моят бял брат умре! Животните от гората ще разкъсат трупа му. Шош-ин-лайт, главатарят на апачите каза.
Той се наведе над немеца и прегледа главата му.
— Удар с боздуган — установи той. — Слепоочието е разбито. Направете носилка да пренесем Итинти-ка между два коня до хасиендата! А аз ще потърся тревата орегано, която лекува всяка рана и предотвратява треската.
Вакуерото отиде да прави носилка, а Мечешко сърце тръгна да търси билки. Бизоновото чело остана сам със сестра си.
— Сърдиш ли ми се? — попита тихо тя.
Без да я погледне, Бизоновото чело отговори:
— Великият дух се е отдръпнал от дъщерята на мищеките.
— Той я напусна само за кратко време — рече тя.
— Но в това кратко време се случиха много трагични неща. Обичаше ли Алфонсо?
— Да.
— Вярваше ли, че и той те обича?
— Да. Вероломният бледолик ми даде един документ, чрез който ми обещава брак.
— Уф! Притежаваш ли все още този документ?
— Той е в стаята ми.
— Ще го дадеш ли на твоя брат?
— Вземи го! Ще ми простиш ли?
— Бих ти простил, ако ме послушаш.
— Ще те послушам. Какво трябва да направя?
— Ще разбереш по-късно. Сега възседни коня си и се върни обратно в хасиендата, оттам ще ми изпратиш всички индианци, които са деца на мищеките. Кажи им, че Текалто, техният главатар, има нужда от тях. Да изоставят всичко друго и да идват.
Каря яхна мълком коня си и препусна.
След четвърт час Мечешко сърце се върна, наложи счукани билки на главата на немеца и го превърза.
Вакуерото също беше готов. Вързаха между два коня направената от клони и завивки мека носилка и положиха Унгер в нея.
— Какво ще стане с графа? — запита вакуерото.