— Той ми принадлежи! — отвърна Бизоновото чело. — Отведи Гърмящата стрела в хасиендата! Мечешко сърце ще остане при мен.
Вакуерото се отдалечи покорно с ранения. Двамата главатари постояха известно време мълчаливо един до друг. След това Бизоновото чело развърза краката на пленника, за да може да се изправи и го върза с един ремък за опашката на коня си. После се обърна към апача:
— Нека моят брат ме следва!
Двамата възседнаха конете си и ги подкараха. Това беше най-мъчителният път през живота на графа.
Бизоновото чело заобиколи един стръмно спускащ се скат и пое нагоре в планината. След малко повече от час стигнаха билото и навлязоха в гъста девствена гора. Сред нея се намираха руините на древен ацтекски храм, заобиколен отвсякъде с гъсталаци. Той представляваше пресечена пирамида с преден двор, оградени с висок зид. Сега всичко тънеше в развалини.
В стария двор се бе образувала дълбока локва, в която се събираше влагата от гората. Бизоновото чело поведе приятеля си и пленника към нея. Бяха снели превръзката от устата на последния.
С течение на времето локвата се бе превърнала в малко езерце, край чийто брегове се издигаха високи дървета. Там двамата главатари слязоха от конете. Мищекът седна сред избуялата трева и направи знак на апача да се настани до него. Според индианския обичай те останаха известно време мълчаливи, след което киболерото попита:
— Моят брат обича ли Гърмящата стрела?
— Обичам го! — заяви късо апачът.
— Този бял искаше да го убие.
— Нашият приятел сигурно ще умре, той е убиец.
— Какво заслужава един убиец?
— Смърт.
Отново настъпи мрачно мълчание, след което Бизоновото чело поде наново:
— Познава ли моят брат народа на мищеките?
— Познавам го — кимна Мечешко сърце.
— Той беше най-богатият народ в Мексико.
— Да, имаше съкровища, които никой не можеше да измери — съгласи се апачът.
— Знае ли моят брат къде отидоха тези съкровища?
— Той не знае.
— Ще мълчи ли вождът на апачите?
— Неговата уста е няма като скалите.
— Тогава нека той знае, че Бизоновото чело е пазител на тези съкровища.
— Нека моят брат Бизоновото чело унищожи съкровищата! В златото живее зъл дух. Ако земята беше от злато, Мечешко сърце би предпочел да умре вместо да живее.
— Брат ми притежава мъдростта на старите вождове. Но други обичат златото. Този бледолик искаше да притежава съкровището на мищеките.
— Уф!
— Той дойде с двама слуги да го открадне.
— Кой му е показал пътя към съкровището?
— Каря, дъщерята на мищеките.
— Каря, сестрата на Бизоновото чело?
— Да — произнесе тъжно Бизоновото чело. — Нейната душа беше помрачена, защото обичаше белия лъжец. Той й обещал да я направи своя съпруга, но мислел само да вземе съкровището и да я изостави.
— Той е един вероломен изменник.
— Какво заслужава изменникът, който същевременно е убиец?
— Двойна смърт.
— Моят брат отсъди правилно.
Отново настъпи мълчание. Двамата главатари произнесоха ужасната си присъда, която не подлежеше на обжалване. Бизоновото чело и сам би приключил с Алфонсо, но за да приеме отмъщението му облика на справедлива присъда, взе със себе си и Мечешко сърце. Двамата индианци проведоха така наречения Съд на прерията, от който престъпниците в дивите краища най-много се страхуват.
Те разговаряха на наречието на апачите, което Алфонсо не разбираше, но подозираше, че става въпрос за него. Той трепереше от ужас при мисълта за споменатите от Бизоновото чело алигатори. Езерото беше тук, а от мястото, където седяха, се издигаше наклоненият ствол на кедрово дърво, чиито надвиснали почти до повърхността клони се простираха далеч навътре над водата. Пред очите на испанеца започна да се мержелее, когато отправи поглед нататък. Бизоновото чело подхвана отново:
— Знае ли моят брат къде да намери двойната смърт?
— Нека вождът на мищеките каже!
— Там.
Бизоновото чело посочи водата. Апачът не погледна нататък и отговори, сякаш това се разбираше от само себе си:
— Алигатори ли има?
— Да. Ще ги видиш.
Той пристъпи към езерото, разпери ръце и извика:
— Никан! Тлатлака! Елате!
При вика водата зашумя. Девет или десет бразди се насочиха от различни посоки към тях — бяха алигаторите. Те се установиха до брега и подадоха грозните си глави. Никой от тях не беше с дължина по-малка от четири метра. Телата наподобяваха покрити с тиня дънери, главите предлагаха гледка, която бе малко да се нарече отвратителна, а в широко отварящите се, тракащи от глад челюсти се виждаха дълги редици страховити зъби, които сигурно не биха изпуснали онова, което веднъж са захапали.