Прозвуча вик на ужас. Беше го надал Алфонсо.
Двамата главатари го изгледаха презрително. Индианецът не трепва с око и при най-ужасните мъчения. Той смята, че онзи, който издаде и един стон на кола на мъченията, няма да отиде във Вечните ловни полета. Те са свикнали от деца да понасят болки и не почитат белите, които при всички случаи са по-чувствителни от индианците.
— Виждаш ли ги? — запита Бизоновото чело. — Те са славни животни, никое от тях не е на по-малко от десет пъти по десет лета. Виждаш ли и ласото, което взех със себе си?
— Много добре разбирам моя брат — отвърна кратко апачът.
— Как мислиш, колко високо може да скочи един алигатор?
— Челюстите не могат да достигнат повече от две дължини на ръката от водата, ако дъното е дълбоко под тялото.
— А ако може да се опре с опашка на него?
— Тогава ще се стрелне още толкова нагоре.
— Много добре. Дъното е дълбоко. Краката на този мъж ще висят на три дължини над водата. Кой ще се покатери на дървото? Ти или аз?
— Аз ще го сторя — заяви апачът.
Двамата индианци се надигнаха от местата си, отидоха до Алфонсо, вързаха ръцете му на гърба и прекараха под мишниците му едно ласо на два ката. Към него прикрепиха други две, чиито краища апачът хвана и се накани да се покатери по дървото.
Графът видя, че работата става сериозна. От страх по челото му избиха едри капки пот, а в ушите сякаш зашумя буря.
— Милост, милост! — започна да хленчи той. Двамата съдии не го слушаха.
— Милост! — повтори той. — Ще направя всичко, което поискате, само не ме провесвайте над тези алигатори!
И тази молба не намери отговор. Бизоновото чело хвана Алфонсо и го помъкна към дървото.
— Не го правете! Ще ви дам всичко — графството, имотите си, цялата Родриганда. Ще се отрека от всичко, което притежавам, само ми подарете живота!
Вождът на мищеките сега отговори:
— Какво е Родриганда! Какво представляват графството и имотите ти! Ти видя съкровищата на мищеките, от които не се нуждая, а ми предлагаш оскъдиците си! Остани си граф и умри! Погледни тези животни, които още не са вкусвали бял. Дълго време ще висиш на дървото и ще вдигаш краката си, когато се хвърлят да ги отхапят, но скоро ще отслабнеш и ще се умориш и тогава те ще ги отгризат. Ще изгубиш много кръв и ще умреш.
Такъв е краят на един бял граф, поискал да измами почтена индианка!
— Милост, милост! — захленчи отново Алфонсо, обхванат от смъртен страх.
— Милост? Ти прояви ли милост, когато преби с боздугана приятеля на вождовете? Прояви ли милост, когато погуби сърцето в гърдите на индианката? И това единствените ти злодеяния ли са? Ваконда не е дарил хората със способността да знаят всичко. Аз не познавам живота ти, но който е сторил толкова зло, колкото ти, преди това ще е извършил много повече злини. Нашето отмъщение се отнася до делата ти спрямо нас. Алигаторите ще те изядат, но ти си много по-лош от тях. Ваконда ги е създал да се хранят с месо, ала човека е създал да бъде добър. Твоята душа е по-лоша от тяхната.
С тези думи Бизоновото чело помъкна нещастника към водата. Алфонсо се съпротивляваше с всички сили. Краката му бяха свободни и се вкопаха отчаяно в земята. Тогава вождът прекара един ремък около тях и го стегна така здраво, че той стана напълно безпомощен.
— Милост! Смилете се! — проплака графът. Нищо не помогна. Силният мищек го отнесе до дървото, а апачът се покатери, стиснал краищата на ласата между зъбите си. Горе той се настани стабилно и прехвърли сплетените ремъци през един здрав клон. След това започна да тегли графа отгоре, а Бизоновото чело да го бута отдолу; работата вървеше бавно, но сигурно.
— О, освободете ме, освободете ме! — извика осъденият на една толкова ужасна смърт човек. — Ще ви служа и ще се покорявам като най-окаяния от вашите роби!
— Роби имат графовете, а не свободните индианци! — гласеше отговорът.
Видът на алигаторите беше ужасяващ. Езерцето бе твърде малко за тях, не намираха достатъчно прехрана в него. Бяха гладували дълго и сега виждаха, че ще получат храна. Лишенията ги бяха принудили да се нападат взаимно; на един липсваше крак, на друг парче от тялото. Сега се скупчиха под дървото. Опашките им разпенваха водата, коварните очи гледаха със злобен, алчен поглед, а шумът от тракащите челюсти наподобяваше удряне на две дебели дъски. Десетте чудовища образуваха кълбо, което някой би могъл да сметне за дракон с десет челюсти и толкова опашки.