Пленникът трепереше от ужас.
— Освободете ме, изверги! — изрева той.
— Нека моят брат тегли силно! — викна Бизоновото чело на апача.
— Бъдете тогава проклети навеки! — изкрещя графът, напразно дирейки спасение с кръвясалите си очи.
— Това е достатъчно — каза мищекът, преценявайки с опитно око разстоянието от клона до водата и дължината на отпуснатото ласо. — Нека моят брат увие ласото около ствола на дървото и го върже здраво.
Апачът изпълни нареждането, Бизоновото чело се държеше с една ръка за стеблото, а с другата стискаше здраво пленника. За това се изискваше исполинска сила. Да не бе кедърът толкова здрав, би се скършил при полегатото си положение под тежестта на тримата мъже. Настъпи решаващият миг. Алфонсо го почувства и закрещя с глас, който трудно би минал за човешки:
— Хора ли сте вие или дяволи?
— Хора, които съдят дявол — отговори мищекът. — Заминавай!
Грозен смъртен вик огласи околността. Текалто беше освободил пленника със силен тласък. Тласъкът отдели Алфонсо от дървото и го запрати над водната повърхност. Той се залюля напред-назад като махало и всеки път, когато доближаваше водата, алигаторите се стрелваха нагоре да го уловят.
— Добре е. Нека моят брат слезе!
Апачът се вслуша в думите на Бизоновото чело и се смъкна от дървото. Застанали на брега, те наблюдаваха зловещото представление, докато люлеенето постепенно намаля и накрая осъденият увисна вертикално под клона.
Оказа се, че мищекът има вярно око. Алфонсо висеше така, че стрелналите се от водата алигатори биха могли да стигнат стъпалата му. Това го принуди да свие краката си и секунда по-късно едно от животните щракна напразно. Ако му бе стигнала силата в скока, той би бил изгубен. Много пъти беше грешил, но тази смърт и смъртният ужас, който изживяваше, навярно щяха да изкупят всичките му грехове.
— Заслужи си го! Да се връщаме! — каза апачът и сам потръпна.
— Ще следвам моя брат — съгласи се Бизоновото чело. След това те яхнаха конете си и потеглиха, дълго следвани от ужасените крясъци на графа.
Можеха да яздят по-бързо, отколкото на изкачване с вързания за опашката на коня пленник. Когато слязоха при потока, завариха много индианци. Всички те принадлежаха към залязлото свещено племе на мищеките, свикани тук от Каря. Техният главатар се обърна към апача:
— Благодаря на моя брат, че ми помогна да осъдим и накажем бледоликия. Нека сега той се върне в хасиендата и прегледа раната на Гърмящата стрела. Аз ще мога да дойда едва утре, тъй като тук имам още много работа.
Мечешко сърце веднага препусна. Мищекът даде знак на индианците да се приближат и чуят заповедите му. Той се огледа строго и започна:
— Ние сме синове на племе, обречено на смърт. Бледоликите ни донесоха смъртта. Те се домогваха до нашите съкровища, но не ги получиха. Вашите бащи са помогнали на моите да скрият съкровищата и никой от тях не издаде местонахождението им. Можете ли да пазите и вие такова мълчание?
Те кимнаха с глави в знак на потвърждение, а най-възрастният отговори от името на всички:
— Проклета да е устата, която би издала мястото на някой бял!
— Вярвам ви. Единствено аз знаех къде се намират съкровищата, ала един бледолик ги откри. Той намери една част от тях и тази част трябва да бъде скрита на друго място. Ще ми помогнете ли?
— Ще помогнем.
— Тогава се закълнете в душите на вашите бащи, братя и деца, че няма да издадете новото скривалище и никога няма да пожелаете и най-нищожния предмет от съкровището!
— Заклеваме се — прозвуча наоколо.
— Погрижете се първо за конете и след това елате!
След като осигуриха достатъчно паша за животните, червените фигури изчезнаха във входа на пещерата, в която сега настъпи изпълнен с тайнственост живот. Отвън остана само един, който трябваше да надзирава конете и гарантира успеха на начинанието.
Работата продължи цялата нощ и едва на зазоряване мищеките изпълзяха един след друг от пещерата. Всеки от тях носеше със себе си товар, който струпаха накуп. Това бяха нъгитсите и най-едрите късове злато, както и накитите, които Унгер си бе избрал.
— Така! — рече Бизоновото чело, като разгледа купчината. — Вържете всичко това в един денк и го натоварете на коня! Това е подаръкът на мищеките за единствения бял, който видя съкровището на кралете, защото аз му позволих. Нека го направи щастлив!
Товарният кон, който бяха довели вчера с немеца, бе натоварен и Бизоновото чело се върна още веднъж в пещерата. Предното отделение сега беше почистено и съвсем празно. Той се огледа още веднъж, после отиде до единия ъгъл, където от земята стърчеше възпламенителен шнур, запали го с факела и се измъкна бързо от пещерата.