Всички се отдръпнаха надалеч и зачакаха. Минаха няколко минути, след което се разнесе приглушен тътен. Земята потрепера, тъмен дим плъзна по планината, скалите се напукаха, отломъците бавно се наклониха и затъркаляха с бумтене. Входът и предната част на пещерата бяха затрупани. Потокът закипя над развалините — отначало диво и бушуващо, но скоро си проправи път към старото корито… достъпът до съкровищата на мищекските крале бе затворен.
— Протегнете ръце и се закълнете още веднъж, че ще мълчите до смъртта си! — заповяда Бизоновото чело на хората си.
Индианците изрекоха клетвата и всеки един смяташе, че е по-добре да умре, отколкото да наруши думата си. Хвърлиха дълъг прощален поглед на мястото, където през последните двадесет и четири часа се случиха толкова необикновени неща, и се отдалечиха в галоп.
След раздялата си с Бизоновото чело в планината Ел Репаро апачът се втурна в хасиендата и завари обитателите й потънали в дълбока скръб. Ема седеше край ранения си годеник и никаква не се показваше. Нейното краткотрайно щастие бе помрачено. Водена от желанието да я утешава и помага при грижите за болния, Каря беше отишла при нея. Хасиендерото веднага бе изпратил най-добрия ездач до Монклова да доведе опитен лекар. Като видя главатаря на апачите да слиза от коня, побърза да отиде при него и се осведоми за случилото се. Свикнал с обичая на червенокожите, той се обърна към него на «ти».
— Сам ли си? — запита. — Къде е Текалто?
— При планината Ел Репаро.
— Какво прави там?
— Не ми каза.
— Чух, че е свикал индианците. С каква цел?
— Не го попитах.
— А къде е граф Алфонсо?
— Не мога да кажа.
Арбелец отстъпи крачка назад и възкликна негодуващо:
— Не ми каза, не го питах, не мога да кажа! Това не са отговори, които човек желае да получи!
Апачът го успокои с ръка и отвърна:
— Нека моят брат не пита за неща, за които не мога да говоря! Вождът на апачите предпочита делата, а не думите.
— Но аз искам да зная какво се е случило в планината.
— Дъщерята на мищеките ще ти каже.
— Тя също мълчи.
— Бизоновото чело ще се върне и ще разкаже. Нека моят брат ме заведе при Гърмящата стрела да видя раната му!
— Ела!
В стаята на немеца завариха двете девойки — Ема, потънала в сълзи, а индианката — в дълбока скръб. Раненият се мяташе в леглото. Той сигурно понасяше големи болки, ала държеше очите си затворени и не издаваше никакъв звук. Дори и когато Мечешко сърце опипа главата му, болният сви болезнено лице, но остана безмълвен.
— Как стоят нещата? — попита хасиендерото.
— Няма да умре — отвърна вождът. — Постоянно да се налага нов раменник [5].
— Лекарят ще дойде утре.
— Тревата орегано е по-умна от лекаря. Има ли моят брат някой вакуеро, който е добър ездач и ловец?
— Най-добрият ми ловец и стрелец е старият Франсиско.
— Нека го доведат и му дадат добър кон! Той ще ме придружи до команчите.
— До команчите! О, Боже, какво ще търсите при тях?
— Моят брат не познава ли команчите? Ние им отнехме пленниците. Те ще дойдат да си отмъстят.
— В хасиендата? Толкова далеч?
— Червеният мъж не знае разстояния, когато иска да си отмъсти и вземе скалпа на своя враг. Команчите със сигурност ще дойдат.
— А защо трябва да ги пресрещате?
— Да разберем по кой път ще дойдат.
— Не е ли по-добре да останеш тук и разставим постове?
— Главатарят на апачите предпочита да гледа със собствените си очи, а не с очите на друг. Моят брат Гърмящата стрела искаше да се отправи срещу кучетата команчи. Сега той е болен и аз ще свърша това вместо него.
— Тогава потегляйте, за Бога! Аз ще наредя да извикат Франсиско.
След четвърт час вакуерото беше налице. По външния му вид се виждаше, че е най-подходящият човек за една такава езда. Когато разбра за какво става въпрос, той веднага даде съгласието си да придружи апача. След като се снабдиха с необходимото за разузнавателния поход, те незабавно потеглиха.
Двете девойки останаха сами с ранения и Ема отново започна да рони сълзи. Странно беше какво въздействие оказваше близостта й върху изпадналия в безсъзнание болен. Видеше ли, че чувства болки, тя хващаше ръката му и започваше веднага да го милва по лицето. От време на време целуваше бледото чело или устните, от което чертите му се отпускаха и болките сякаш изчезваха.
— Виждаш ли, че ме познава? — обърна се Ема към индианката.
— Но той не те вижда — отвърна Каря.